Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.03 10:08 - Аспарух
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 159 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 13.03 10:12


 Откъс от романа Кубрат:


Кубрат, исторически роман, 2015, Николай Иванов Колев, ISBN 978-3-00-048781-1, Издателство ГУТА-Н, София, 138 стр. Цена 6 лв.


https://www.book.store.bg/p157601/kubrat-nikolaj-ivanov-kolev.html
image

Аспарух се роди през 612, година преди Юргана да отиде с посолство в Константинопол. Асп на персийски значи кон. Аспарих значи владетел на конницата. Сякаш името му беше определило влечението му към конете. Той не се отделяше от конницата още като дете. Като юноша често печелеше надбягвания по празненствата. Беше далеч по добър войник от Кубрат. Владееше най-сложните конни номера. През 633 узите отново прехвърлиха с войска Атил. Тогава Кубрат му повери управлението на земите на утигурите, кутригурите и славяните по реките, които се стичаха от Карпатите. Коронясването на Аспарух стана на единажден, това е нулев-ден между 632 и 633. 633 беше годината на змея по българския календар. Един евталитски хронист отбеляза, че той е роден на вер-ени-алем. Откак стана владетел, вече 47 години, той непрекъснато воюваше на изток рамо до рамо с Боян и осигуряваше гърбът на империята. Постоянното му седалище беше в стара Алания в подножието на Българската планина, едни я наричаха Дзиа-кан, други - Суган. Това е планински масив между Балкария и Дигория в Западен Кавказ. Когато Кубер тръгна, те се разбраха да бъдат едновременно около 679-680 отвъд Дунава ако бог е решил. И двамата бяха зрели и опитни мъже, и двамата бяха замислени за това, какво ги чака, но и двамата бяха Кубратови деца – когато си поставяха цел постигаха я, па ако щеше това да трае и десетки години. Това постоянство осигури на народите им добър живот. Когато берзитските сили отидоха в Панония на плещите на Аспарух остана защитата на два милиона българи от тези касапи тюрките. Макар и непрекъснато да печелеше победи, стопанският живот беше заплашен от разруха, тъй като губеха търговията в устието на Атил и в Берзития. Налагаше се да изтегли Велика България между Танаис[1] и Дунава и да прехвърли Дунава ако бог е решил. Бреговете на Танаис можеха да се отбраняват по-лесно от безкрайните кубански степи, където узите вземаха район след район. Сметката беше проста: ако по това време Кубер е заел западните Балкани, Византия нямаше да има необходимите сили да се съпротивлява.

Боян вече беше загубил делтата на Атил. Точно както беше предвидил Кубрат. Това доведе до образуването на нова държава, която се наричаше Хазария. Това беше възможно едва когато евталитите от Берзития се съгласиха да служат като постоянна войска на Хазария. Това бяха онези евталити, които дойдоха от Хиндукуш и не бяха се изселили към Европа. Така Велика България загуби и достъп до Дербентския проход. В Хазария живееха главно козари и българи. Тюрките надделяха над Кубратовия род и станаха управляващата народност. В държавата имаше и много евреи дошли от Персия. Тюрките запазиха Кубратовата организация на съдилищата. Боян сключи договор с тях да позволяват на търговците му да слизат в Капийско море с корабите си и да търгуват в Делтата срещу данък „от всеки дом в царството му по една самурена кожа“. Това беше в интерес на всички.

Мъка му беше, че трябва да изпрати един от синовете си за заложник на договора, но най-много му тежеше, че евталитската армия вече беше приела исляма заедно с тюрките в Хазария и синът му можеше да израсне възпитан в друга религия. Боян беше като баща си - християнин.

Движението от подножието на Кавказ към Дунава трая две години. Два милиона души с техният инвентар, коли, огромни стада коне, зубри и кафяви говеда. Накрая стигнаха до Делтата. Аспарух прехвърли на остров Певки част от стадата, понеже там бяха нужни малко хора за охрана и се съсредоточи на прехвърлянето на Дунава. По това време в Истрия на Дунава беше спрял за малко един търговки кораб. С него пътуваше и един арменски географ, който си записа това събитие.

Натиска на Танас стана огромен и с отдалечаването на народа зад Днепър се наложи да премести охраняваната граница на Днепър. Българите от Мизия непрекъснато поддържаха връзка с него. От тях знаеше, че най-добре е да премине Дунава при малкото селище Исакча. Там имаше равнина с езера обградена от венец от планини, така че стадата не можеха да се пръснат. От едната страна беше ръкава на Дунава, а от другата - планините. Мизийското селище Наколно Село или както местните му казваха Наколец беше обградено като гръцки амфитеатър от планини и гледаше към равнината. Това щеше да бъде най-доброто място за конницата. Рано или късно Константин III щеше да дойде с флотата си и най-добре беше Аспарух да избере лично мястото на сражението. Аспарух знаеше, че част от армията им е ангажирана с арабите, а другата стоеше срещу брат му Кубер.

Шпионите му донасяха непрекъснато какви сили се събират в Цариград. Част от гарнизона на Адрианополис беше свален в Цариград и се товареше на кораби. Друга част се придвижваше край морето.

Новините от Кубер бяха от хубави по хубави. Целият Балкански полуостров вече беше в негови ръце. Гърците останаха само с крайбрежията, както това беше преди стотици години и градовете по Хеброс[2]. Те вече нямаха българи на служба. Кубер безпрепятствено прекара всички налични кораби от Сирмиум[3] и Сингидунум[4] към Делтата. Преминаването на Дунава над Делтата стана с тях. Прекараха почти цялата конница с обоза и стада от зубри. Всички не преставаха да се възхищават от тази великолепна страна. Имаше води в изобилие, тучни пасища за конете, земя за оране… Всеки стотник имаше мизийски българин за водач. Това беше нужно, понеже имаше много блата и само те знаеха проходите между тях. Един гръцки хронист щеше да запише в дневника си „Мястото отпред е защитено от непроходима местност и то поради това, че е блатиста. Отзад пък е оградено със стена от недостъпни стръмнини.“

Беше пролетта на 680.

Константин вкара флотата в междинния ръкав на Делтата, който тръгваше от Салуна. Аспарух имаше във всеки момент ясна представа къде и какви сили се придвижват. След като стигнаха до брега на Искача Константин нареди да направят предмостие, но да чакат пристигането на войската, която вече беше в Томи. Изминаха четири дни. Войската пристигна разкъсана поради това, че мизийците се бяха изпокрили и нямаше кой да ги води из блатата.

Баща му беше оставил двама боляри Азив и Айет, които вече бяха над 80 години, но бяха едни от най-опитните втйни във Велика България. Още докато беше жив му нареди да слуша много внимателно всичко, ама наистина всичко, което тези хора имаха да му кажат. Азив беше почти сляп, но запомняше всичко което докладваха и имаше по-ясна представа за ситуацията от виждащите. Кубрат винаги се шегуваше с момчетата си когато бяха малки:

- Бояне, виждаш ли? Ако Боян беше разсеян и не отговаряше на въпроса правилно Кубрат му казваше строго.

- Ти гледаш, но не виждаш. Гледам и виждам са две различни неща. Виждам е умствена дейност и значи: разбирам какво става, разбирам кой участва в събитията, какви са връзките и движещите сили на процесите. Затова Кубрат ценеше Азив, ценеше най-вече неговата способност да анализира и обмисля действия с много стъпки напред. Все още нямаше човек, който да победи Азив на персийски шах, въпреки че почти не виждаше. Тази игра се беше разпространила в България, когато Валах за четири години беше шах на Персия, след като затри армията на Пероз и него самия. Жена му, персийката Боарикс, беше страстна почитателка на тази игра.

Азив повика свитата си и като знаеше, че Аспарух го слуша, повиши глас.

- Слушай моята дума!

Всички, ама всички се изпънаха. Седящите скочиха. Говореше на берзитски диалект.

- Да не се позволява на Константин да групира войската си!

Един млад болярин повтаряше думите му със силен глас.

- Идващите от Томи да се нападнат след обед както са разпръснати. Нашите от запад на изток! Нека слънцето ги заслепява. Ако не успеем, нощта ще ни спаси и ще се оттеглим в Наколец.

- Акамир!

Акамир се обади със силно „Аз“.

- Славяните през нощта да се доближат със всичките си лодки до корабите на един хвърляй стрела и да хвърлят запалителни стрели по тях. Така те ще са извън обсега на огнеметните сифони. Гръцките войници на корабите няма да мигнат цяла нощ и утре ще са изморени. Конете на корабите ще са изнервени.

- Андоинг!

Андоинг се обади със силно „Аз“.

- В две от полетата – зубрите! Две стотни да ги натирват от единият край до другия. Каквото остане ще е ранено – да не се избива, а да се плени с аркани[5]. Ранените ще оздравеят и ще са ни благодарни, че сме ги спасили.

- Акум!

Акум се обади със силно „Аз“.

- Механичните лъкове на двата хребета при входа на Наколец. Сложете в полето жалони за разстоянията и ги простреляйте[6] още днеска. На 10 лъка една каруца стрели. Десет войника зад всеки стрелец.

След като Азив даваше нареждането воеводите се втренчваха в Аспарух. Аспарух поглеждаше към Айет. Айет кимваше. Тогава и Аспарух кимваше на съответния войвода и той бързо изчезваше. Това беше религиозен ритуал. Всички знаеха, че животът им зависи от стриктното изпълнение на заповедите на тези мъдри мъже.

- Бран!

Бран се обади със силно „Аз“.

- Шест хилядни от скритите в гората над полето. В бой, чак в други ден.

Понякога Айет възразяваше. Когато дойде ред, Айет напомни.

- Имат обаче храна и зоб само за един ден.

- Валамер!

Валамер се обади със силно „Аз“.

- Храни за четири дни за цялата конница в горите!

Аспарух погледна Айет, Айет кимна, и Аспарух кимна на Валамер. Валамер изчезна.

- Вар!

- Вар се обади със силно „Аз“.

Тогава Азив изчака. Вар беше болярин на Тервел, синът на Аспарух. На него той даже и косвено не можеше да нарежда. Аспрух нареди.

- Думай!

- Всеки с по три свежи коня. Да се сменят след всеки набег. Гърците са с изморени от похода коне. Никакви директни сражения. Само „хунския поздрав“!

Всички заеха какво значи „хунския поздрав“. Това беше най-древната галска тактика да се правят мними нападения и при отстъпленията стрелците да изпразват колчаните си към преследващите. Преследващите даваха огромни жертви ако не се осъзнаеха навреме.

Така беше целият предобед.

Сраженията траяха 10 дни. Сухопътната конница на гърците се стапяше. След като през първият ден гърците безпрепятствено препускаха край окрайнините на горите, на вторият ден правеха същото още по смело. Тогава дойде ужаса. Скритата в гората конница ги изненада по фланга и ги разсипа. Константин изпрати конниците си от корабите, но те бяха изморени пък и когато мислеха, че препускат на безопасно разстояние, от стръмнините край Наколец дойде облак от далекобойни стрели, които поваляха коне и войници.

Константин беше умен владетел и кръвта му се смръзна от това което виждаше. Той виждаше една отлична войска, оперираща с всички прийоми на военното изкуство. Виждаше и стадата и народа в самата Делта и преценката му беше, че беше дошъл един цял народ, и че ресурсите им са далеч по-големи от неговата експедиционна армия – продължителни военни действия тук щяха да доведат до абсолютна катастрофа. Ако загубеше цялата си армия той щеше да загуби и престола и със сигурност живота си. Тогава той даде заповед за организирано отстъпление. Остатъкът от сухопътните войски организирано отстъпи към Томи, Карауна, Одесос и премина проходите на Емона[7]. Водеха малки отбранителни сражения с разузнавателните отряди на Аспарух. Флотата отстъпи невредима и със спирания в Одесос и Анхиало се прибра в Константинопол. Константин нареди да се пусне слух, че се е разболял и е трябвало да отиде в Анхиало на бани. Други разправяха, че генералите му помислили, че бяга и затова наредили да се отстъпи, но това не беше вярно. Българите просто победиха с такова майсторство и военно превъзходство, че сега Юстиниан имаше друг, още по-голям проблем.

Аспарух нареди да не се преследват отстъпващите. Сега имаше две важни задачи. Да укрепи проходите на Ем между Одесос и Мембрия. Това той повери на сибирите. Те бяха хуни. Славяните им викаха севери. Разбра се с мизийските българи за бъдещото устройство на държавата, като привлече болярите им в управлението. След това натовари огромно количество славяни и ги придвижи към Българска Морава, Драва и Сава. Тяхната задача беше да помогнат на хората на Кубер и създадат силна отбрана срещу аварите. Аварите все още имаха значителни сили и никой не мислеше да ги подценява. Със славяните сключи почтени договори за вечен съюз. Разреши на славянските боляри да използват данъчни средства за отбрана. За първи път от Децибал насетне славяните почувстваха, че живеят в държавност и бяха много горди с това. Това привлече много славяни от горните течения на Карпатските реки и те слязоха в равнините към Дунава и към Тиса. Това пък намали напрежението между славяни и власи, които останаха да живеят в планините. Само месеци след това търговията по Дунава процъфтяваше. Много летописци почнаха да не пишат повече за Велика България, а за Дунавска България. А Бояновата България, наричаха Волжка България понеже чужденците не знаеха истинското име на река Атил и я кръстиха „българска река“ или Болга. Гърците нямаха звук „б“ и затова записваха Волга.

След като напълниха горна и долна Мизия с народ византийските крепости по Дунава бързо се предадоха. Без връзка с вътрешността те не можеха да съществуват. Азив съветваше, да се използва предимството, което си създадоха и да влязат с бърза конница в Тракия. Преди това известиха на българите в Тракия, да чакат войските и когато дойдат, да се откъснат от империята. Така и стана. Тогава именно Константин се уплаши повече от първия път. Това не беше набег на авари или славяни, които стигаха до стените, грабеха околностите и си отиваха. Това беше организирана държава с древни военни традиции, която стегна Балканите в един юмрук, който можеше да го смаже. Изпрати посланици с предложение за мир. Аспарух им каза, че би сключил мир ако с него се уреждаше и търговията между двете страни. Обеща да им върне Месембрия и Анхиало, но затова Константин се задължаваше да плаща данък. Тъкмо по това време Константин беше свикал Шестия вселенски събор в Цариград, който трябваше да се справи с друг проблем – ликвидирането на разкола в църквата, което можеше да доведе до гражданска война. Така че се споразумяха за мир срещу данък.

През царуването на Аспарух в Арабия се появи един пророк на мюсюлманите на име Мохамед. Той се ожени за богата жена и получи от това значителни средства. След дълги разсъждения и терзания как да помогне на сънародниците си, взаимно избиващите се бедуини, той най-после им намери „призвание“, а именно, обединявайки ги в едно да водят свещена война срещу всички неверници. Оказва се обаче, че това е целият околен свят. Експанзията на арабската държава беше експлозивна. За кратко време тази сила завзе огромни територии и на няколко вълни се отправи също и към Балканите и към Волга. При възкачването на престола на Ираклиевия син Константин IV Погонат, вождът на сарацините веднага подготви голямо число морски съдове и ги прати срещу Византия през 673. Техният вожд, когото те на своя език наричат халиф, опитен, най-надежден и изпитан във войни, въоръжен, се отправи към предградията на Византия през крайбрежната местност, именувана Ебдомон. Узнавайки за това, Констанин му противопостави голяма флота. Между тях ставаха ежедневно многочислени морски сражения и схватки от пролетта до есента. С настъпване на зимата сарацините се прехвърляха да зимува в Кизик, а с настъпване на пролетта излизаха отново и по този начин водеха морската война. Сарацинският флот издържа седем години война, но лишавайки се от много храбри мъже, страшно изранени и жестоко пострадали, бе принуден да плува обратно и да се завърне у дома. Бидейки близо до Силейско море, флотата бе настигната от силни ветрове и морски вълни и всички загинали. През 680, на 6-тия ден от месец април, умря Муавия I ибн Абу Суфьян, владетелят на сарацините. Той беше стратег 20 години, а емир - 24 години. Започна да управлява неговият син Изид. Когато Изид узна за нещастието случило се с флотата му, той изпрати посланици в Константинопол да сключат с императора договор при условие да му плаща годишен данък. Той ги прие, изслуша тяхното изложение и изпрати патриция Йоан, именуван още Пидзигаудия, много опитен и разумен, да води с тях преговорите за мира. Той, пристигайки в сарацинската страна, сключи тридесетгодишен мир, потвърден с клетви, включващ условието сарацините да плащат ежегодно на ромеите данък, състоящ се от 3000 в злато, 50 роби и 50 коня.

И така, след като българите победиха византийската войска през 680 на устието на река Дунав и ги принудиха да плащат данък, византийци приключиха седемгодишната война с мюсюлманите.

Аварите сериозно се уплашиха. Византия, вече не водеше никаква война. Тогава аварите и зависещите от техните владетели народи, които живееха на запад, пратиха чрез посланици подаръци на императора с цел да получат мир. Това им бе дадено от императора през 680 и след това мир и спокойствие настъпи на изток и на запад. И така, Византия стана вече най-малкия проблем за аварите. Техният проблем станаха франки и българи.

Патриарх Никифор отбеляза тези неща в записките си.

Константин нареди на сина си Юстиниан стриктно да пази мира с българи и араби, ако иска Византия въобще да се съвземе.

Аспарух и Кубер стриктно спазваха договора и Константин живя до края на живота си, до 685 в мир. На седемнадесетата година от царуването си почина. Останките му са погребаха в царската гробница в църквата на Светите Апостоли.

[1] река Дон

[2] река Марица

[3] Дн. Сремска Митровица

[4] дн. Белград

[5] примки от сравнително твърди въжета, с който си служели българските войници си служели за да хващат животни и врагове, ласа

[6] Стрелите се изстрелват под определен ъгъл спрямо хоризонта. В зависимост от височината от която се стреля стрелите при различен ъгъл достигат различна далечина. Това се проверява чрез опит.

[7] Ем е тракийското име на Стара планина. Гърците го записват Хемус. Днес е останало в името на нос Емона в източния хребет на Стара планина спускащ се в Черно море.





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 37974
Постинги: 116
Коментари: 69
Гласове: 122
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930