Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.03 16:14 - Две български армии воюват за Сирмиум, едната предвождана от Сабиниан, а другата от Мундо. Двама се карат – третият печели – остроготите на Теодорих Велики!
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 173 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 14.03 16:29


Откъс от: 

Ураган над Балканите (Тракийските императори и българите), исторически роман, 2015, Николай Иванов Колев, ISBN 978-3-00-049610-3, Издателство ГУТА-Н, София, 156 стр. Цена 10 лв.


https://www.book.store.bg/p164302/uragan-nad-balkanite-trakijskite-imperatori-i-bylgarite-nikolaj-ivanov-kolev.html
image

Мундо нареди тази нощ на жените си да не му се мяркат пред очите. Разумът му работеше трескаво и единственият въпрос, на който би искал да си отговори, беше как би постъпил дядо му Атила в тази ситуация? Да победи Сабиниан в открит бой? Трудна работа! Даже с опитните си войници една такава победа щеше да го унищожи и той даже и след нея ще трябва да се подчини на Кеан Велики – а това въобще не можеше да си представи. Той би се съгласил да бъде втори при чужди, но не втори при своите. А Кеан имаше огромна сила.

Чу се тропот и той излезе от шатрата си. Съгледвачи спряха запенените коне и скочиха прашни от тях.

Отвън двама от охраната му играеха на една игра с камъчета. Чертаеха се вписани един с друг квадрати, прекарваха се диагоналите и „царят“ на всеки трябваше да стигне първи до другия краен ъгъл, за да спечели. Предварително се разбираха с колко камъчета да играят – това бяха „войниците“, които не можеха да се прескачат. Колкото повече камъчета се използваха, толкова по-сложна ставаше играта. Никой не беше побеждавал Мундо на тази игра. Преди да се обърне към тях, Мундо погледна кратко играта и изброи 7 последователни хода, с които черните побеждават. Това страшно впечатляваше войниците. Те въобще изпитваха голямо доверие в неговите заповеди. Войникът с черните успя да запомни само трите хода и загуби.

Съгледвачите му казаха, че Теодориховата армия е до Дунава на 3 дена път. Мундо се обърна към Аргир и трескаво го запита:

          - Освен илирийските българи на Сабиниан има ли и други войски? Има ли сведения тракийските отряди от Адрианопол да са в движение?

          - Няма, кане. Сабиниан очевидно води тази война за своя сметка.

          - Откъде знаеш?

          - От търговци по Виа Игнация[1] и от търговци от Сардика.

          Тогава Мундо светкавично нареди на воеводите за свръзка около него:

          - Аргир, яздиш бързо до Пица и му предаваш следното: ако конницата му утре вечер е тука, а пехотата след два дена, ще премина на служба при Теодорих. Единственото ми условие е Сирмиум да остане в български ръце и след войната - в рамките на Теодориховата държава. Ще плащаме десятък както някога на Траустила и ще му пазим границите. Сирмиум да не се разрушава и разорява.

          Аргир бързо съобрази:

- Пица няма пълномощия за такова обещание.

- Но Толуин и Витигес[2] имат. Теодорих е много умен пълководец и няма да изпрати хлапето самт на самоубийство. Така че нека Толуин и Витигес се закълнат в Бога – те са християни ариани. Това ми стига. И бързай!

           Веднага нареди през нощта 1000 конници да пресекат реката далече от лагера на Сабиниан и да се скрият в горите откъм източната страна.

          - Когато и да започне сражението, изчаквате да се разгърне с пълна сила! Тогава пресичате реката с пришпорени коне и нападате обоза в гръб! Там няма да има големи сили. След като вземете обоза, отбранявате го до последния човек – стрели и копия няма да ви липсват, освен ако Сабиниан не е напълнил колите от обоза си с курви.

          Всички нервно се разсмяха. Пред бой нервите са винаги обтегнати и хората реагират на всичко по необичаен начин.

- Аз ще ви видя и ще насоча всичките ни сили към обоза. И нека Бог е с нас!

          На следващия ден Сабиниян нареди привечер да се започне битката. Всъщност да се започне истинско сражение беше невъзможно, защото когато едните имитираха настъпление по обичая си, другите знаеха тази тактика и съвсем не се връзваха да ги преследват. Все пак Изток успя с илирийците си да заобиколи едно от крилата на Мундо и започна безмилостно сражение. Сблъскаха се две армии, които никога не са отстъпвали в сражение. Войниците и на двете армии знаеха, че воеводите им стриктно следят за поведението на всеки и че издигането им в обществото зависеше само от броя на убитите врагове и от нищо друго. Мундо имаше малка, но елитна армия от леко въоръжение скири, тежко въоръжени алани, подвижни и бързи гепиди и български конни стрелци. Изток по-умело сменяше изтощените войници и коне по галски обичай. Преимуществото в хора имаше значение, пък и 1000-та конници, изпратени в тила на Сабиниан, липсваха на Мундо. Мундо преценяваше, че ако нещата се развиват така, той ще загуби. С настъпването на вечерта воят на бойното поле ставаше все по-непоносим, понеже броят на ранени и умиращи войници и коне растеше. Тъкмо тогава се чу страхотен шум в тила на Сабиниан. Донесоха на Мундо, че хилядникът успешно е изненадал в гръб Сабиниан и е пред превземане на обоза. Новината се разнесе мигновено по редиците на Мундо и той нареди на стрелците да усилят обстрелването от разстояние. Сабиниан знаеше, че Мундо е много хитър пълководец, но този път от хитростта му го заболя истински. Реши да се притече на помощ на обоза, но там всичко беше приключило и зад колите българите на Мундо бяха заели позиция, също както старите гети, и обстрелваха нападащите – а сега те имаха неизчерпаем брой стрели – нали обозът беше вече техен. Гетите наричаха такава защита с коли „караго“. Сабиниан нареди на Юстин и Изток да спасяват войниците с организирано отстъпление към крепостта Нато. Тъкмо в това време пристигнаха 500 гетски конници, всеки с по три коня. Воеводата предаде на Мундо, че Толуин и Витигес са съгласни с предложението на Мундо и че с 2000 пехотинци Витигес е на един ден път от тях. Гетите си смениха конете и под командата на Мундо влязоха незабавно в бой. При всяка атака изпълваха вселената със своето неистово „борит“. Войниците на Сабиниан щяха да се стопят, ако не беше настъпила нощта. През този ден това беше единствено правилно решение, взето инстинктивно от Сабиниан – да започне битката привечер, както това направи навремето Атила на Каталунското поле. Да, само мракът спаси голяма част от българите на Сабиниан. Някои намериха крепостта Нато, други се насочиха към близките планини, за да изчакат да се уталожат нещата и да се приберат. Изток и Юстин прибраха войниците си във Ведериана с много малки загуби, но много от войниците от другите илирийски градове трябваше тепърва да се издирят и приберат.

           На третия ден пристигнаха и младите гетски[3] пехотинци да си поиграят на война. Всъщност опасността беше вече отминала и те поеха охраната на пленения обоз. Откъслечни групи от войниците на Сабиниан щяха със сигурност да си опитат късмета, нападайки обоза на път. Мундо нареди обозът да се прекара до Дунава и от там до Сирмиум.

Българите в Сирмиум приеха Мундо с радост, защото той беше техен владетел. За тях не се изменяше нищо. Мундо остави административното деление както си беше. Животът си тръгна нормално и хората имаха чувството, че този път мирът ще бъде по-траен, тъй като Мундо и Теодорих заедно бяха страшна сила. Въобще биеха ли се българи и готи рамо до рамо срещу когото и да е – побеждаваха. Така стана на времето, на 9 август 381, когато унищожиха армията на император Валент. Валент изгоря тогава в една плевня край Одрин.

Победата на Мундо беше нечувана. Тя до такава степен издигна авторитета му, че след като научи това, Теодорих го покани в Равена, за да го направи пръв главнокомандващ на армията на остроготите, какъвто той щеше да бъде цели 24 години.

Разбира се, дворцовите поети украсиха делата на Теодорих, на младия Пица и на другите младежи, но за това нито Теодорих, нито младите имаха вина. Те просто имаха късмет. Епископ Енодий написа ода за Теодорих, в която между другото каза за българите: „…Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези…“[4]

Мундо прекара един месец с жените си в Сирмиум, без да напуска спалнята, и след това се отправи за Равена.

Новината за поражението се разнесе бързо по Илирик.

Когато Сабиниан се прибра в Битоля, сподели с жена си:

- Най-голямата ми грешка беше, че тръгнах сам, а не се съюзих с Кеан Велики[5]. Сега и на него няма да е възможно да вземе Сирмиум. Аз наистина и не допусках, че Мундо, този велик хитрец, ще се съюзи с гетите, но това нямаше значение. Той на практика сам си спечели победата. Такъв хитрец беше и прадядо му, Мундий, угрите го наричаха Мунджук, бащата на Атила, на когото е кръстен.

Майка на Управда Бигленица, което ще рече белота, беше сестра на Юстин. Латиците ѝ казваха Албула. Тя и сестрата на Юстин Лада, и младата му съпруга Вълка, на която латинците викаха и Улпина, бяха безкрайно щастливи да видят Управда и Юстин да се завръщат живи и здрави. Юстин се беше влюбил във Вълка, когато тя беше една от неговите робини, и се беше оженил за нея. Като се прибра, сподели с нея, че ще трябва да отидат с младия Юстиниан да съберат разпръснатите войници. Вълка уви ръцете си около главата му и простена:

- Ама не сега!

Юстин беше смъртно изморен, но за любов имаше винаги сили. След като се обичаха, той в полусън си спомняше как като младо момче заедно с други две илирийчета, Зимарх и Дивитист, тръгнаха пешком от Ведериана към Византион само с по една гуна[6], пълна със сухари. При прегледа присъстваше и императорът. Възхитен от отличното им телосложение, физическата им сила и красота, той нареди да бъдат зачислени към дворцовата стража.


 

 


[1] Пътя Цариград-Адриа

[2] Цар на готите 536-540

[3] Остроготите на Теодорих са също гети. Те носят името на свой владетел от миналото, наричан Острогота.

[4] Енодий, Латински извори за българската история, том 1, стр. 298

[5]  Кан на българите отвъд Дунава
6] торба

 

Други книги от този автор:
 

https://www.book.store.bg/c/p-pc/id-12287/knigi-ot-nikolaj-ivanov-kolev.html

 http://bgkniga.bg/searchresults.html?cat=books&word=%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2


 

 

 

 

 




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 19946
Постинги: 102
Коментари: 39
Гласове: 55
Архив
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30