Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.03.2018 11:45 - Детството на Църхо и Страхота (Кирил и Методий)
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 427 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 18.03.2018 12:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Откъс от: Учителите на българите, исторически роман, 2015, Николай Иванов Колев, ISBN 978-3-00-049386-7, София, 186 стр. Цена 10 лв.

https://www.book.store.bg/p160594/uchitelite-na-bylgarite-nikolaj-ivanov-kolev.html

image

Изгнание в родината

 

От около 100 000 души от Адрианопол и околностите му, 40 000 бяха преселени в продължение на няколко месеца към устието на Дунава - между Тулча и Галати. На Андаг беше съобщено, че между преселниците е и Лъв, синът на Телериг, на което той отвърна:

           - Според нашите закони за баща му има смъртна присъда, но той вече е починал. Синът обаче напусна страната не по собствена воля и за това той няма вина. Така че нека живее в България както всички останали българи.

           - А като син на български владетел не е ли редно да живее в столицата? – попита писарят на Андаг.

           - Да… би било редно, ако баща му не беше беглец от държавата.

        Лъв вече беше на 43 години. В Галати на Дунава Лъв прекара най-добрите години от живота си. Той беше женен за българка още в Адрианопол. Беше им се родил първият син, когото кръстиха Страхота. За 5-годишното момче това пътуване беше изключително интересно. То видя голямото Черно море, голямата река Дунав и най-различни хора. Местният болярин бързо разпозна качествата на Лъв, сина на Телериг, и го назначи за управител на гарнизон, който се сформира от новодошлите преселници. Лъв ги раздели на селища, организира им общини и управа, направи списъци на наборници и наряд и животът си тръгна спокойно. В първите години ги спаси риболовът. След това вече почнаха да добиват реколти и се замогнаха. Земята около Дунава беше златна. Данъци не плащаха, но в замяна на това, когато дойдеше съобщение за нападение на угри, печенеги или анти, изпращаха гарнизона отвъд река Прут, докато опасността биваше отстранена.

 Страхота растеше като много умно момче. Баща му го водеше навсякъде със себе си и така започна да учи всичко, свързано с управлението на едно село, комуна, град или област. Всички около него бяха християни и той научи още в детските си години съдопроизводството съгласно християнското право в допълнение към Юстиниановите закони. Родиха им се още шест деца, като последното се пръкна през 827 година. Кръстиха го Църхо.

 

Църхо

Родителите се радваха на всичките си деца, но този Църхо… На година и половина почна да повтаря и запомня всички думи, които чуеше. Майка му се уплаши! Те говореха на тракийски български, около тях говореха български на берзитски диалект. По Дунава идваха много Българи от Панония, Драва, Сава, Българска Морава – те пък говореха на западнобългарски диалект. Славяните говореха на гетски диалект, който се различаваше малко от българския. Имаше и гърци. От Карпите[1] слизаха черновласи[2], които говореха романски. Майка му си мислеше, че в главата му ще настъпи безпорядък с тази особено силна памет. Свещеникът на Галати, който понякога гостуваше на Лъв, забеляза способностите на малкия. Веднъж, когато Църхо беше вече на 5 години, свещеникът му рече:

          - Лъве, приятелю мой! Пращай това дете при мене всеки ден сутрин, за да го уча с другите. Страхота е много добре в училище, но този малчуган има такъв огън в очите, че ми се струва, че един ден ще запали с него света. Вчера го гледам на пристана обикаля рибарите и ги пита кой с каква стръв лови. Вечерта отидох на пазара, който е на самия пристан, и пак го гледам обикаля рибарите и гледа кой колко риби е уловил. Днес сутринта дърпаше бати си за ръка, като му казваше, че сам е намерил най-добрата стръв и че ако брат му седне, за половин пладне ще налови колкото другите за цял ден. Кой го е учил на това?

          - Никой - отговори Лъв. - Той сам се учи. Все с нещо се занимава, все с нещо е зает и все сериозен, сериозен. Кажи, отче, не му ли е рано за училище, не трябва ли да си изживее детството както всички, за да не играе на ашици, когато иде войник.

- Лъве, Лъве, това момче никога няма да пипне оръжие, то не е родено за това.

- А за какво според тебе е родено? Ние всички много често сме принудени да се браним.

- То е родено да учи, да схваща много по-бързо от другите и да им го предава разбираемо! Родителите имат един дълг към децата си: да видят техните способности и да направят всичко възможно, щото децата да направят най-доброто от тези възможности. И запомни от мен: най-добрите бранители на хората са техните учители!

       На следващата сутрин всичките седем деца на Лъв се запътиха като патета към училището при църквата. Минавайки край охраната на Лъв, Страхота помоли дежурния войник да му даде да пусне една стрела по мишената в двора, като се похвали, че вече стреля доста добре.

- Хи, хи, хи… ха да те видим! - изкиска се Църхо.

Той знаеше, че Страхота много харесва Яна, която също идваше на училище. Тъкмо Страхота опъна съсредоточено лъка, затаи дъх и почна да се цели, Църхо изтърси:

- Вчера видях Яна с Куте!

Страхота потръпна за миг и стрелата удари на пет лакътя от мишената.

- Хи, хи, хи… видяхме колко точно стреляш! - изкиска се отново Църхо и драсна напред, за да не го достигне Страхота. Отдалече му се усмихна мило и каза:

- Не бе, бате, това за Яна не е вярно! Аз само го казах, за да ти смутя душата. Виждаш ли, че душата на човека е по-важна от всичко друго! Контролът над душата е по-важен от контрола на оръжието!

Страхота вече беше умен младеж и много пъти сам съзнаваше, че това хлапе превъзхожда не само него, но и всички, които познаваше. Той изпитваше такова умиление към малкия…

Свещеникът Йоан учеше българските деца да четат и пишат на азбуката на Урфил. Той често ходеше в Томи и Констанца, но и до Никопол на Струмица и по селищата по река Янтра, за да купува книги на глаголица. Урфил беше от галите в Кападокия и създаде тези букви за „малките“ гети, които живееха от река Янтра до Томи, които съвсем не бяха малък народ. Крепостта, в която живееха сега на левия бряг на Дунава, беше основана също от гали, затова се и наричаше Галати. Църхо бързо схвана идеята всеки звук да има по един знак. След няколко седмици започна да записва на восъчни плочки всички звуци на животни и птици с букви. Йоан се смееше:

- Ти какво, да не би да искаш да разбереш какво говорят животните и птиците?

- Че защо не? Ти ни каза, че ние от звуци правим думи със значение. И птиците, и животните от звуци правят думи със значение. Записването е най-простата работа, ама какво ли си казват…? Бог не може да е бил мил към нас, хората, и лош към храната ни, иначе той би бил лош към нас… Значи и те са разумни като нас, само че Бог още не ми разкрива как точно те си общуват… Пък представи си, че попадна на хора, които не могат да пишат на езика си. Тогава ще направя същото… Ще разложа речта им на звуци, както правя с птиците. Разлика няма. И след това ще видя дали за всички звуци имам знаци от някоя известна азбука, която зная…

- А ако няма? – Йоан искаше непременно да разбере какво мисли този невероятен малчуган.

- А, проста работа. Буквите са черти, резки, ченгелчета и какво ли не… човек винаги може да си начертае знак за нещо. Ето, кръстът също е знак за нещо…

Йоан се прекръсти три пъти и благослови Бога. Съдбата на учителя невинаги е радостна. Децата са най-различни и на сто има две, които научават всичко, каквото той знаеше. Останалите общо взето го разочароваха: кой повече, кой по-малко. Но да вижда дете, което да говори с дълбок философски смисъл, преди да е получило елинско, латинско или персийско образование … това не беше за вярване ако не ставаше пред очите му…

Изучаваха Стария и Новия завет. Веднъж Страхота разговаряше на пристана с еврейски търговци от Хазария и им се похвали какво учат. Един от тях заинтересовано започна да го разпитва и накрая каза:

- Да, но вие не учите книгата за войните!

На следния ден Страхота разказа на Йоан случката и го попита защо това е така. Йоан му каза:

- Гетите бяха навремето много войнствен народ. Когато Урфил превеждаше светите книги, той нарочно не преведе книгата за войните, тъй като не щеше да разпалва войнственост в и без това войнствените сърца на сънародниците си.

Бяха добри времена. Бяха мирни времена. Омуртаг беше разумен владетел. Той също беше християнин. Имаше и златни медальони с неговия портрет, на които се виждаше как държи кръста. Някои ги използваха като платежни средства. Въобще откак Дунава стана българска река, по него плуваха много лодки от всякакъв вид. Малки, средни, много големи като кораби, кораби, които влизаха от Черно море. На пазарите по пристанищата можеше да се чуе реч на франки и байовари, дошли по река Ин и Дунава, на италианци, докарали стоките си с мулета до Драва и Сава, и оттам с лодки надолу по Дунава, славяни от всички краища на Карпатите, които се спускаха по всички реки, българи от Банат и Тиса. Гърци откъм Херсон, Варна и Месембрия, евреи от Хазария… Даже имаше едни странни моряци, които по-скоро изглеждаха като войници, отколкото като търговци. Казваха, че са от Скандза[3]. Някои им казваха викинги. Слизаха по Днепър и Черно море. Страхота знаеше от Лъв, че те продават мечове, ковани от особено гъвкава стомана. Кан Кардам беше наредил на външните боляри[4], където видят такава стока, да я изкупуват на държавна сметка и да я изпращат в Търново. Това правеше и Лъв. Любимото занимание на Църхо беше да се залепи за търговци и да ги слуша какво си приказват. Избираше винаги групи, в които имаше българин преводач. Той бързо запомняше непознатите изречения и техните значения. Това се разчу и се случваше, когато някой търговец няма преводач, да му викне:

- Хей, Църхо, искаш ли една торбичка с прахан[5], кремък и желязо.

Естествено че искаше, всеки искаше да може да си пали сам огън.

- Тогава ела да ми кажеш какво ми приказва този грък.

Ако някой се обадеше и на друг език, той се опитваше и на него да помогне. Вечерта чаткаше гордо с паличето пред съседските деца и пред баща си. На пазара го обичаха… В цялото селище Галати това хлапе се ползваше с уважението на мъдър старец. Лъв знаеше за тези работи и се радваше.

       Страхота се интересуваше особено от християнските правила за живот в общините. Лъв забеляза това и почна да го взема със себе си при разрешаване на разпри между жители на областта. Страхота стана пълнолетен и Лъв му нареди да управлява една община в близост до Галати. Хората го обичаха, уважаваха присъдите му при спорове. Страхота обаче усещаше огромен недостиг от книги и от образовани хора в общините. Веднъж, когато цялото семейство седеше на вечеря, той попита баща си:

- Тате, към кого трябва да се обърнем за помощ, та да обучим толкова учители, че те да обучат народа на четмо и писмо?

          Лъв не се учуди на този въпрос. Той сам си го беше задавал много пъти. Бавно режеше филии от дебел самун и ги подаваше на всекиго. Като стигна до Страхота, каза:

          - За това се искат много средства, сине. Само великият владетел, канът-ювиги, може да даде нареждане, да се заделят от данъчните средства в областите, с които да се назначат учители и краснописци и да се обучават хора и да преписват книги. Но даже и да стане това, ние нямаме толкова хора, колкото имат за тази работа гърците или латинците. Трябва Бог да ни изпрати чудо, та да се съберат умни български глави на едно място, за да свършат тази работа. А тя ще трае поне половин век. Но едно е ясно, ако ние образоваме народа си по-добре от този на Византия, то тя няма никога да е заплаха за нас.

Църхо попиваше всяка дума на баща си.

          - А трябва ли хората да са непременно християни, за да могат да пишат?

          Лъв вече не се изненадваше от находчивите въпроси на Църхо.

          - Не, Църхо. Халдейците, от които произлизаме и ние, далеч преди Христа пишеха. След Троянската война нашите сънародници, които живееха около планината Беласица, също пишеха на тъй наречените беласки букви. Гърците, понеже нямат буква за „б“, пишат „мп“ и много хора ги наричаха тогава и мпелазги букви. Омир записа прочутите си книги Илиада и Одисея с тези букви на нашия език. Няколкостотин години след това гърците ги преведоха и сега твърдят, че това са техни книги. Не, не са. Същото е и с книгата „Мисленик“, която Калистен, Александровият пълководец, изпрати от Персия на Аристотел. Той написа след това своята „Логика“ и сега всички мислят, че тя е гръцко произведение, но това не е така. Китайците пишат, а те са огромен народ. Индийците пишат - и те са огромен народ. И всички те не са християни! Оня справочник, как да си урежда човек личното стопанство, е също халдейски. По времето на Урфил беше преведен на гетски и сега ни е от голяма полза. Славяните му казват Домовой.

          Лъв късаше бавно парчетата от агнешки бут и след известно време добави замислено:

          - Но за българите е нужно едно книжовно обединение. Ние имаме много наречия и много религии. Занаятчиите, които навремето изселихме от Панония в западните Балкани и на юг до Пелопонес, са най-способните хора от нашите. А те всички са християни. Така че, ако бог даде някому сила да реши този въпрос, той трябва за започне не от Крим или от долния Дунав, а от Охрид. Там днес са най-образованите българи.

          Църхо си изпи паницата с крушеница и запита:

- А колко струва една книга?

Тук Страхота понечи да каже нещо, но първо погледна Лъв дали ще му разреши. Лъв кимна одобрително.

- Краснописците пишат бавно. Една книга от 200 листа се преписва за 6 месеца – ако няма рисунки. И това е само механичната работа. Краснописецът не съставя книгата. Ако я съставяше, то това щеше да трае много по-дълго. Така че да препишеш хиляда книги, ти трябват 500 човека, които да работят една година. Ние събираме от 10 000 души 500 войници, така че 100 селища по 100 човека, ще трябва една година да издържат с труда си тези хора, без да обеднеят. Това може да се понесе от държавата, стига владетелят да иска. Далеч по-скъпо е да поддържаш на 1 000 жители по един учител. Ние сме около 14 милиона народ, затова ще ни трябват 14 000 учители.

Тука Църхо отново попита:

- Тате, а кое е по-добро да поддържаш 14 000 войници или 14 000 учители?

- Зависи. Ако народът ти е застрашен от изтрепване, тогава ти трябват войници.

Църхо искаше да разбере съвсем друго нещо и каза:

- Ами че те държавите са винаги застрашени от войни! Значи ли това, че хората никога не трябва да се образоват?

Лъв нямаше отговор на този неочакван въпрос. Тогава Църхо каза с неочаквана решителност и твърдост на гласа:

- Само глупавият владетел държи хората си прости! Умният владетел ги обучава. И колкото е по-голяма заплахата за живота на хората в държавата, толкова по-голяма трябва да е грижата му те да са учени! По-слабият побеждава по-силния само с хитрост и знание!

Лъв и Страхота кимнаха одобрително.

Лъв обаче изтръпна, защото познаваше тази непоколебима решителност от баща си, кан Телериг. Той всъщност беше убеден, че характерът е съдбата на човека. Именно характерът на баща му го отдалечи до непримиримост от кан Кардама, а и двамата бяха велики мъже.

- Църхо, Страхота,… за големи дела трябват силни съюзници. Образоването на българите не може да стане срещу владетеля, а само с него! Владетелите също са хора и те, даже и да са най-разумните, се нуждаят от разяснение, от аргументация, от убеждение за ползите. А ползите от записването са огромни, понеже много хора записват много опит, който след това е от полза за всеки, който може да разбере написаното. Философията не е нищо друго освен записан опит! Дядо ви, кан Телериг, посрещаше много философи в дома ни в Цариград и Адрианопол и те, макар и да спореха дали светът е опознававаем, бяха единодушни, че записаните рецепти как да се правят нещата, вършат работа независимо дали осъзнаваме и скритото от нашите сетива в тях.

Галина, майка им, ги гледаше с умиление и следеше всеки да има поравно за ядене. Лъв и Галина се спогледаха и в очите им се четеше, че бяха щастливи родители.

Веднъж, около празника на свети Георги, Църхо изучаваше по време на службата иконите по стените на църквата. Направи му силно впечатление, че свети Климент е изписан като войник. След службата той запита Йоан защо това е така:

       - Свети Климент произхожда от много богато римско семейство. Той се издига до офицер в армията, но е потресен от жестокостта, с която римската власт се отнася с християните, и почва да им помага. След някое време и сам става християнин. Императорът нарежда да го убият, но след това смекчава присъдата си и го праща да служи в Херсон, на остров Крим. Там обаче той сам създава християнки общини. Хората го обикнали. Императорът чу за това и нареди да го хвърлят от една скала в морето. На този остров имаше до скоро малка църквица, но вече не се поддържа и се разруши. Но обичта към него остана и ние го имаме изписан във всички църкви.

       Църхо вече беше открил за себе си, че душата е по-силна от всичко и съдбата на Климент само потвърждаваше това. Иначе как може да се обясни, че Климент се е отрекъл от богатство, влияние и добър живот.

       - Отче, къде е разликата между самоубийството и самоотричането?

       - Самоотричането е убийство на един дух в тебе, за да може да се всели друг. То не е духовно убийство, а освобождение от нещо, което е противно на същината ти. Но ти физически продължаваш да живееш и чувстваш, че по-добре живееш. А самоубийството е най-противното нещо на човешката природа и за това Бог не го позволява. Смисълът на човешкия живот е човек да живее! Той не е повече, както много философи мислят, но не е и по-малко!

       - Но ти сам си ни казвал, че понякога животът може да стане по-лош от смъртта. И тогава ли човек не бива да се самоубива!

       Йоан се замисли. Християнството не допускаше по никоя причина самоубийството, но в този случай… Църхо продължи:

       - Ако Бог в никой случай не допуска самоубийството, защо позволява такива насилия, че понякога смъртта изглежда далеч по-привлекателна от живота?

       - Религията, сине мой, няма отговор на всички въпроси. Търси отговорите сам, с разума и с душата си! Това да вярваш в нещо, не значи да си окачиш разума на закачалката. Вярата има едно място в нашия живот, а разумът друго!

       - А във вярата няма ли разум?

       - Има, но той е скрит и малцина го разбират. За да го разбереш, задай си въпроса: вярата съществува ли реално? И ако отговорът е да, то тя е разумна. Защото Бог е направил тъй, че всичко, което съществува, да е разумно – в смисъл, че има причина то да съществува.

       - Но не е ли възможно човек да извиси духа си с наука и по този начин чрез знание, а не чрез инстинктивното да се доближи до Бога?

       Йоан знаеше, че говори с роден философ с природна дарба да прониква в отвъдното, което другите не виждат! Църхо даже и да задаваше въпроси, беше вече стигнал далеч в намирането на отговорите им. Често беше просто любопитен какво мислят другите. Очите му винаги грееха.

       - Не знам, сине мой, не знам, дано доживея оня ден, в който ти си намерил отговор на този въпрос.

       Беше 836. Църхо беше на 9 години. Йоан беше вече виждал музикален талант да избухне на тази възраст у деца, но талант на изследовател на човешката душа…, талант да вижда в нематериалното движещата сила на материалното… Това не беше виждал. Това се очакваше от хора с голям житейски опит…и с много високо образование… Една мисъл го тормозеше жестоко: „Той трябва да получи и светско образование, това не мога да му дам…“

       Йоан беше от мизийските българи, от ония, които преди 11 века Александър изтласка към северния океан, а те след това се върнаха с велика сила и заеха двата Епира, Тесалия, Македония, Дардания и Илирик. Хората не само го тачеха затуй, че е свещеник и учител на децата им, но и защото той знаеше безброй легенди, песни и разкази за предците си, за хуните и гетите. Страхота се увличаше от разказите за Атила и Ирник, за войните им едновременно в Персия и с франките, а Църхо умираше за разказите на гетските философи Зелмокс и Анахарх и за техните изобретения. Но имаше нещо, което не го оставяше намира – времето. Много неща разбираше, но какво е времето? Веднъж попита Йоан:

- Кажи ми, учителю, какво е времето? То може ли да се пипне? Защо всички говорят за него като за Бога, а никой не го е виждал?

Йоан се смути и повдигна рамене.

- Знам само, сине мой, че халдейците наблюдаваха Слънцето и седемте планети и разделиха времето на седмици по седем дена заради това. Знам и че годината, която ползваме ние с теб, е най-точната известна на хората, защото нашите предци разбраха, че забитото копие на слънце хвърля във всеки ден на годината една и съща сянка по дължина и посока. Това ни помага да сеем навреме, да жънем навреме. Ние, българите, имаме конна армия, но сме земеделски народ от времето на Ахил и Троянската война, така че за нас точната дата в годината е от жизнено значение. Знам също, че сарацините мерят годината по Луната, но при тях само свещеникът им знае коя дата е днес, а обикновените хора не знаят, защото този начин е много неточен…

Църхо слушаше захласнат, но не успя да узнае това, което искаше.


[1] Карпатите

[2] Римски войници, които след превземане на римски земи от българите се изтеглят високо в планините

[3] Гетско название на Скандинавия

[4] Управители на граничните области, при персите наричани мрзапани. Дядо Мрз – митичен герой, който идва отдалече, от външните райони.

[5] Сушена, лесно запалима гъба, която се събира по стволовете на дърветата

Други книги на този издател:

 https://www.book.store.bg/c/p-pc/id-12287/knigi-ot-nikolaj-ivanov-kolev.html

 http://bgkniga.bg/searchresults.html?cat=books&word=%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2

 

 




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 258354
Постинги: 203
Коментари: 276
Гласове: 1005
Архив
Календар
«  Март, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031