Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.04 11:46 - Цариградската конференция и договорите в Сан Стефано и Берлин
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 796 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 06.04 12:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

От дипломатическите актове, които предшестваха войната, най-забележителният е Цариградската конференция. В нея особено важно за нас, българите, е, че именно тук се начертаха границите на една такава България, която сега е вече немислима. Цариградската конференция определи, че в  границите на двете области, източна и западна, от които трябваше да се състои според решението ѝ полуавтономна България, се обхващаха: 1-во Източната област с главен град Търново и със санджаците: Търново, Русе, Тулча, Варна, Сливен, Пловдив (без Султан Ери и Ахъ Челеби) от каазите: Къркъ Клисе, Мустафа Паша и Къзлъ Агач; 2-ро Западната област ще има за главен град София и ще се състои от санджаците: София, Видин, Ниш, Скопие, Битоля (без двете каази на юг, от трите северни каази на Сереския санджак и от каазите Струмица, Тиквиш, Велес и Кастория[1].

Тази велика България, окастрена от Сан-Стефанския договор, беше начертана от английския делегат, лорд Солзбери[2]. Планът на лорд Солзбери е бил да се създаде една силна и могъща България с широки граници под общата гаранция на Европа, за да послужи със своето физическо съществуване като една преграда всред руския европейски сух път към Цариград. Не за пръв път сега английските държавни мъже са изказвали подобна идея. Отдавна са се намирали между тях прозорливи хора, които са разбирали, че по-скоро създаваните от самата Европа автономни християнски държави, отколкото от Турция  ще могат да спрат руския стремеж към Цариград. Тази мисъл имаше Канинг, като помагаше за гръцката независимост. Преди тази епоха английски емисари са минавали през България и са проповядвали тази идея.

„Докато още се уговаряше адрианополският мир, пише Раковски, през Сливен и през Котел минал един знаменит англичанин, който проповядваше явно на българския народ: „Българи, станете! Сега е време, удобно да се освободите и вие от робството. Ние нямаме никаква друга цел и мислим за вашето отечество, и искаме да бъдете и вие свободни: само за да бъде едно междустение на Русия и Турция, а най-вече на Цариград от вашето освободено отечество Стара планина.“ Руснаците усетиха този англичанин и казаци го гониха до Осман Пазар. Но той избяга в търновското окръжие, където не владееше руската войска. Руси запитаха и няколко българи в Котел и ги питаха какво им е говорил този англичанин.“[3]

Същите подбуди караха навярно и лорд Солзбери да даде такива широки граници на България на Цариградската конференция, както и по-късно да насърчава българската делегация, която ходи по Европа през 1881, и да санкционира с такава бързина съединението, щото парализира всякакви военни действия от страна на Турция[4]. Това същото съзнават много добре и самите руски официози.

„Изучаването на мнимата политика на г. Солзбери в миналото, пише лондонският кореспондент на „Новое время”, г. Аргус, в броя от 29 март 1897 г., и наблюденията по поведението на Англия в настоящия концерт карат да се мисли, че британският премиер счита погрешка не да се противодейства на Русия, а да избере като оръдие за това Турция наместо източнохристиянските народи…[5] Още в началото на 1860, като не носеше още бащинския титул и се наричаше просто сър Роберт Сесил и беше член на Долната камара, той осъждаше либералните министри и особено Гладстон в неразумно туркофилство. „Да се борим с Русия и да ѝ преградим пътя към Босфора - провикваше се бъдещият Маркиз - старата и отживяла века си Турция е недостатъчна; трябва да се обърнем към младите и жизнени народи на Балканите…”[6]. По-късно лорд Солзбери, като стана член в кабинета на Биконсфилд, се отличаваше от последния не по целите, а по средствата. Биконсфилд, сам източен човек, вярваше в жизнеността на турците, а Солзбери предпочиташе балканските народи. Затова уверяват, че на Цариградската конференция през 1876 лорд Солзбери искрено се е борил за създаването на велика България и ако после това се въоръжил против Сан-Стефанския договор, то само принуден от колегите си, които се държаха за убеждението, че България не ще може да бъде употребена против Русия. Като глава на кабинета това се мъчеше именно да прави и Солзбери, като агитираше в полза на присъединението на Източна Румелия към България и поддържаше Стамболовия режим.“

Излишно е да споменаваме тук, че лично за нас, българите, прокарването на проекта на Солзбери на Цариградската конференция би отворило една нова ера на политическа и икономическа деятелност и би ускорило развитието на България най-малко с половин век в сравнение с днешното ѝ. Намеренията на лорд Солзбери се парализираха от Биконсфилд. Последният, по-скоро мечтател, отколкото прозорлив политик, смяташе да влезе в съюз с Турция, да повдигне на въстание туркестанските племена и от „три страни да нападне Русия и да отхвърли назад полуразбитата руска войска, да унищожи руския престиж в Азия, заедно с това да унищожи всяка идея за преобладаването на Русия за много десетки години“[7] Този проект не можеше да се осъществи, тъй като цяла Англия съчувстваше на руската война против Турция. Турция, насърчавана от Биконсфилд, отхвърли проекта на конференцията, съставен от собствения делегат на Англия - Солзбери. Сухият и непредвидлив ум на Биконсфилд не съзираше, че с поддържането на Турция той вършеше работата на Русия, която именно и желаеше да доведе работата до война и се радваше само на турското упорство.

Войната на Русия с Турция започна при най-благоприятни условия за първата. Русия се представяше като пълномощница на Европа. Бисмарк още на 6 декември 1876, след него френският министър на външните работи дук Деказ и г. Депретис, италианският министър-президент, обявиха един след друг, че в случай, че Турция откаже приемането на проекта на Цариградската конференция, то войната от страна на Русия ще се яви като едно законно действие и те се ангажират да запазят най-строг неутралитет[8]. Същото заяви английското правителство в тронната реч при отварянето на парламентарната сесия. „Русия, заявяваше от своя страна княз Горчаков в циркуляра си по свикването на конференцията в Цариград, „в своите действия няма никакви arrieres – pensees (задни мисли): в това отношение императорското правителство е давало много пъти най-положителни уверения.“[9]. Това шумно обещание на Русия да служи само за оръдие на всеобщите интереси на Европа и на християните на Изток се отбелязваше с особена настойчивост - за да ѝ го напомнят европейските държавни мъже, когато му дойде времето. В споменатата вече реч на Бисмарк от 6 декември 1876 той заявяваше: „Ние не ще наложим veto на руските действия, докато целите, преследвани от Русия, остават също и наши цели…“.

От всичко гореказано става очевидно, че Русия можа да спечели неутралността на Европа с тържественото обещание, че тя ще води една освободителна война и че с това тя изпълнява волята на Европа. Също тъй Европа допусна Русия да води война с Турция само като взе писмена гаранция, че тази война не ще бъде една завоевателна война. Една подобна война против Турция европейските държави - включително руската приятелка Германия - не би позволила на Русия. Прочее, колкото скрити и лоши замисли да имаше Русия, единственото средство, до което тя можеше да прибегне, единствената война, която ѝ беше възможна, ѝ беше една освободителна война. Такава една ѝ се налагаше не от нейната воля, а от тази на Европа. Каква война щеше да води Русия, ако между нея и Турция не се изпречваше Европа и ако нейните действия можаха да бъдат свободни? Това не е трудно да се предвиди. Когато на Русия ръцете ѝ са свободни както в Полша, Крим, Кавказ или Централна Азия, тя водила чисто завоевателни войни.

В началото на войната Русия даваше обещание, че ще води една освободителна война.  Но какво значение имаше обещанието само по себе си? Показваше ли то нейните истински намерения? То само ги прикриваше. Ние виждаме тези истински намерения да се изказват на друго място. Тук му е времето да напомним още веднъж тайната конвенция между Русия и Австрия, уговаряна още през 1876, а подписана формално на януари 1877 г. Спомнете си зловещите думи на Татищев, един от делегатите при подписването на тази конвенция: „Ако Австрия изпълняваше напълно своите задължения, то руското значение на Балканите вечно би се утвърдило на широки и несъкрушими основи.[10]. Не усещате ли тези думи да режат вашите уши като гласа на една погребална песен? Не се ли догаждате какъв облак се е виел над нашата страна? В своя манифест през войната император Александър със сълзи обявяваше, че отива да освобождава християните от турското иго. Злочести, трикратно злочести християни! Тяхната продажба беше извършена с честта и независимостта на Босна и Херцеговина. Русия беше купила от Австрия обещанието, че последната ще остави свободна Русия да наложи своята власт в България „на широки и несъкрушими основи“:

Войната завърши успешно за Русия.

Нейните победи минаха през две сита: Сан-Стефанският и Берлинският договор.

Както вече забелязахме, Русия нямаше възможността да присвои направо турските земи. Съгласно Парижкия договор териториалната целокупност на Турската империя беше поставена под гаранцията на цяла Европа. Русия не можеше да посегне на тази територия, с която можеше да се разпорежда само Европа. Такива думи Русия слушаше от най-близкия си приятел Бисмарк. Още на 7/19 февруари 1878, сиреч 12 дена преди подписването на Сан-Стефанския договор, Бисмарк, който същата сутрин беше получил от руското правителство официално известие за прекратяването на военните действия против Турция, станало на 19/31 януари с. г., а също и съобщението за точките на примирието, Бисмарк забелязва върху § 4 на примирието, който гласи, че военните разноски Русия ще получи било „в парично, било в териториално възнаграждение“ следното: „Относително паричното възнаграждение, то е работа на Русия и Турция, а що се отнася до територия, това се засяга подписалите Парижкия договор държави и може да бъде уредено само от тях[11].

Сан-Стефанският договор за Русия нямаше реално значение. В телеграмата от 13/25 февруари 1878 руският посланик в Лондон съобщава на лорд Дерби, че всички точки, касаещи Европа – значи териториалните въпроси - ще бъдат подложени на нейното разискване. Същото потвърждава английският посланик от Петербург с телеграмата си от 16/25 януари. Той прибави, че условията, които ще се сключат в Сан Стефано между Русия и Турция ще имат един временен характер[12]. „Тъй щото, забелязва г. Татищев в една полемика с гражданин, свикването на Берлинския конгрес беше решено най-малко един месец преди подписването на Сан-Стефанския договор“.

Русия имаше интерес да откъсне колкото се може повече територия от Турската империя. Да присвои цялата тази територия, държавите от Парижкия договор не биха позволили. На нея не оставаше, прочее, нищо друго освен да създаде една, колкото е възможно по-голяма България, която, после с любезната поддръжка на Австрия ще мине под руското „широко и несъкрушимо“ иго. Като създаваше велика България, Русия защитаваше не нашите, а своите собствени интереси. Но тъй като окончателно присъединение на тази България към Русия щеше да зависи от много обстоятелства, които Русия тогава не можеше да предвиди, то не се бъркаше на Русия още в нея минута да откъсне от тази България, колкото е възможно, повече нещо за себе си. Тъй тя откъсна от България, създадена на Цариградската конференция, целия Тулчански санджак и го взе за себе си. После го даде на румънците, като им грабна Бесарабия. Също според Цариградската конференция Ниш влизаше в България, а според Сан-Стефанския договор той оставаше на Сърбия, а само Пирот - на България.

Сан-Стефанска България беше намалена Цариградска България без санджаците Тулча н Ниш.

На Берлинския конгрес Русия се държеше двусмислено. Като чете човек протоколите на конгреса, само се чуди на голямата отстъпчивост на Русия - главно що се касаеше до България. Това произлизаше от руското неестествено положение на конгреса. От една страна, Русия заявяваше на цял свят, че тя няма никакви „задни мисли“, че нейната роля беше чисто освободителна. От друга страна, на Берлинския конгрес тя се мъчеше чрез двусмислени предположения да си създаде едно привилегировано положение в бъдеща България. Тя искаше нейните войски да останат в България две години, гдето работите през този период ще урежда един върховен руски комисар[13]. Европейските делегати забелязват, че този срок е много голям, а руският комисар да бъде заместен с една международна комисия. Русия се съгласява да намали окупационния срок, но като „освободителка“ си запазва правото да държи комисар.

По въпроса за княза Англия предлага да се счита неговият избор за законен, щом като го одобрят болшинството на европейските държави. Обаче Русия настояваше да се счита изборът за законен, когато абсолютно всички държави го признаят[14]. Тъй като тя знаеше, че по всяка  вероятност болшинството никога не ще бъде на нейна страна, то тя чрез прокарването на тази точка получаваше правото една-едничка да може да парализира волята на цяла Европа. Ако Русия не беше успяла да прокара тази точка, ненормалното положение, в което се намираше България в продължение на 8 години, не би съществувало, тъй като изборът на България би бил потвърден от Европа още начаса. В интерес на великите държави беше да се тури в България по-скоро ред. Но от безредието се ползваше Русия и ето защо тя си изиска в Берлин да може да го произвежда всякога. Друга една точка, на която Русия се противопостави, беше искането на другите делегати да се включи в Берлинския договор, че княжеското достойнство в България е наследствено. Но Русия не се съгласи[15].

Каквито и външни уверения да даваше Русия, нейните действия носеха най-подозрителен характер. Освен това несъмнено до ушите на дипломатите бяха дошли слухове за тайната конвенция между Русия и Австрия. Всички тези причини караха европейските дипломати да постъпват с крайно недоверие към Русия и те не се стесняваха да разделят нашето отечество, като мислеха, че те намаляват с това бъдещата руска провинция. Руските дипломати също тъй усещаха, че техните тайни замисли се откриват. Те нямаха нравствения кураж, който би имал всеки човек, уверен в правотата и чистотата на своето дело, да станат и защитят свободата и независимостта на българите и да заявят, че европейското недоверие към тях е неоснователно и че най-сетне нека Европа определи сама границите, при които тези държави не биха могли никога да минат под руска власт… Но да държат подобен език, руските дипломати биха се засрамили най-напред от австрийските делегати, които бяха вече посветени в тайните намерения по волята на самата Русия. Руската дипломация гледаше на Германския конгрес като на едно изпитание – толкова по-тежко, че самите освободени: румънци, сърби и гърци се изреждаха един след друг на трибуната да се оплакват от нейната черна измяна. Това изпитание трябваше да мине по-скоро, за да може Русия да се отдаде отново на своето „освободително“ дело в България – поробването ѝ.


[1] Протоколите от Цариградската конференция. Превод от френски Т. Икономов. Варна 1885 (виж притурка В. Проект за Органически устав на България, стр. 19).

[2] Ibid., стр. 16. От лични разговори с наши цариградски българи известно ни е, че лорд Солзбери се е обръщал до бал-капанските българи за сведения при изработването на проекта си.

 

[3] Горский пътник и пр., стр. 235-236.

[4] Султан и державы. Превод. Мак-Колл. Стр. 86-86.

[5] Списание Новое время има тук предвид заявленията на Солзбери в Гилхалския митинг, че е „заблуждение на старата дипломация да се смята като неизбежен антагонизъм между Русия и Велика Британия.“ (Socialist Policy etc. р. 45). Руските официози добре разбират смисъла на тези думи.

[6] Без да изкривява общия смисъл на думите на лорд Солзбери, кореспондентът на Н. В. прави следните грешки: Това се случи не през 1860, а през 1858 г. по повод на съединението на Влашко с Молдова, и второ, сър Роберт Сесил не нападаше, а поддържаше Гладстон, който защитаваше същата идея. На власт беше консервативното, а не либералното министерство. (Дизраели беше председател на Камарата, лорд Дерби министър – премиер, а Палмерстон – на външните работи) Гл. подробности по тези и интересни дебати в книгата на каноника Мак - Колл: Султан и Державы и пр., стр. 60-70).

[7] Виж писмото на Биконсфилдовия политически приятел, Фредерик Гринвуд, от 25 септември 1896, поместено в Daily Chronicle и в книгата на Мак-Колл. Стр. 94-96.

[8] Мак-Колл, стр. 104-105.

[9] „Turkey“ № 1 (1877) стр. 719. (М. Колл, стр 102).

[10] Татицев. Из прошлого и пp., стр. 549.

[11] Bismarcks Reden (Reclam, 3696-3698). S. 13.

[12] Английската Синя книга за 1878 (№ 3 и № 14). Татищев, стр, 508.

[13] Берлин. Конгр., стр. 49-50.

[14] Ibid., стр. 44-45.

[15]

Берлин. Конгр., стр. 191.

Откъс от: 

Д-р К. Г. Раковски, Русия на изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България по официални, официозни руски и други чужди източници. Издадена за първи път във Варна от книжарницата на К. Евстатиев през 1898. Препис на съвременен български език: Николай Иванов Колев, София, 2017, ISBN 978-619-90656-9-3, 166 стр., Цена 15 лв.


https://www.book.store.bg/p215173/rusia-na-iztok-d-r-k-g-rakovski.html
image

Други книги на този издател:

 

https://www.book.store.bg/c/p-pc/id-12287/knigi-ot-nikolaj-ivanov-kolev.html

 

http://bgkniga.bg/searchresults.html?cat=books&word=%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2

image
image
 

 




Гласувай:
6
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 56373
Постинги: 132
Коментари: 115
Гласове: 210
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031