Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.05 16:02 - Поведението на Русия в Българо-гръцката църковна разпра
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 289 Коментари: 1 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Танзиматът и Хати Хумаюна и тяхното значение за икономическото, духовното и политическото пробуждане на българите. Борбата за църковната автономия. Нейният политически характер. Отношението на някои руски славянофили към българските църковни искания. Руската дипломация в българо-гръцката църковна разпра. Русия поддържа патриаршията.  Двусмисленото ѝ поведение към българите. Генерал Игнатиев се противи на отделянето на българите от патриаршията. По искане на Игнатиев турският везир заточава тримата български владици. Днес Русия се стреми към унищожението на „схизмата“ и възвръщането на върховните права на патриарха. Характерен паралел.

 

„Българският народен глас, пише Раковски, след толкова векове мълчание за първи път почва да се чува звънко и всеобщо от времето на Танзимата.“[1]

Ние вече споменахме, че до Танзимата българите нямаха юридически права. Един  българин не можеше да владее някакъв имот освен под името на някой турски паша, бей или провинциален султан. В религиозно отношение те бяха не само фактически, но и юридически подчинени на фенерската патриаршия. Българското име беше заменено с урум милети (гръцка народност). Танзимата на Абдул Меджид от 1839, начертан още от султан Махмуд, комуто Русия не даде да го въведе, извърши една революция, тъй като той призна три плодовити по последствията си принципа: 1-во равноправие между поданиците на Турция, 2-о осигуряване на честта им и 3-то осигуряване на имота им и свободното упражнение на занаятите и търговията.

Раковски много справедливо забелязва, че тази важна реформа беше едно естествено следствие от вътрешното икономическо развитие на Турция. Последната отдавна беше станала една заседнала държава, в която с каквато и голяма бавност, но се развиваха богатствата. Много паши, бейове и други знатни турци владееха големи пространства земя, големи стада добитък, обаче те не се усещаха сигурни нито за своите имоти, нито за своя живот. „Известно е, че при царуването на всички султани до Абдул Меджид, падишахът имаше право да накаже със смърт който и да е от своите министри, високи сановници или богати владетели и да им конфискува имота без никаква вина, а само защото тъй му скимваше… Прочее, самите  големци съветваха да се въведе Танзимата, за да поставят под закрила своя имот и живот, който и действително беше уважаван след това.“[2]

Излишно е да казвам, че не в същия размер се възползва от преобразуването и раята, но също тъй е вън от противоречие несъмненият подтик, който Танзимата съобщи на българите към политическа и духовна активност. Но още по-голямо насърчение за българите беше Хати Хумаюна, издаден след Парижкия съюзен договор (1856). Хати Хумаюнът беше важен за българите не толкова защото им даваше някакви действителни подобрения - тъй като е известно, че Турция не го въведе на дело - а колкото, че той им послужи като едно бойно знаме. В него на християните се гарантираше един минимум от права, за добиването на които те получиха легално, официално съобщено и признато от цяла Европа и Турция право да се борят. И именно върху тези два исторически акта, Танзимата и Хати Хумаюна, израсна борбата на българите за черковна независимост[3]. Но и черковната автономия на българите не беше нищо освен един символ на бъдещата тяхна политическа автономия. Слънцето на българската свобода изгряваше. Неговите лъчи трябваше да минат през лупата на духовната независимост, за да излязат оттам достатъчно могъщи да подпалят и самата турска галера.

Всичко това не можеше да избегне от зоркото око на руската дипломация нито от това на руските славянофили. В българското църковно движение последните видяха накърняване на властта на патриарха, ала „принципът на самодържавието и принципът на властта на патриарха са толкова близки - че те са почти едно и също нещо“[4]. Българите светотатствено посегнаха на тази власт. „Те считаха народната българска идея за патриотизъм, а за православието никак не им идеше на ума[5]. Някои могат да кажат, че българите не са опасни, те са слаби, но на това славянофилът Леонтиев отговаря: „Вардете се, казал Сула за младия Юлий Цезар: в това дете има десет Мариевци (демократи[6])“. И изобщо опасността за Русия е в демократизма… „Атинската демагогия, атинският парламент - ето враговете на Русия, враговете на църквата, враговете на руското самодържавие, а не фанариотитe, не архиереите, не патриарсите, не монасите от гръцка кръв“[7]. 3абелeжително е, че когато г. Леонтиев е писал това, той не е бил толкова решителен противник на българската черковна независимост, какъвто станал след нейното въвеждане.

Не по-другояче мислеше, говореше и действаше руската дипломация. Изобщо нейното положение беше много трудно. От една страна, Русия имаше интерес да подържа върховенството на патриарха[8]. Това не само защото руската дипломация в разкапалата се жадна за пари фенерска патриаршия намираше едно удобно средство в интригите си между православните, но още защото закрепяването на целокупността на патриаршеската власт за Русия беше един грамаден принципиален въпрос. Силата на руското влияние на Изток се заключаваше в нейното едноверство с тамошните християни. Укрепването на това едновeрие на православието беше, прочее, за Русия от капитална важност. Ала българите със своята борба против патриаршията нанасяха удари на авторитета на последната и на православието, което тя представляваше. Още повече, че всъщност българите обръщаха най-главно внимание на политическата страна на въпроса. Те подчиниха отвлечените канони на православната църква на своите насъщни и реални политически интереси. Тази беше едната страна на въпроса, но има и друга една страна, която също тъй не можеше да избегне от вниманието на Русия.

Българският народ се издигна пълен с надежди и вяра в своето бъдеще. Можеше ли Русия, без да отслаби влиянието си, което тя искаше да има над него, да отива явно против неговите духовни интереси? Освен това Франция и Англия се намесиха в полза на българите и с това прекъсваха руското влияние сред тях. Ето два рода причини, които предадоха на руските  действия един скрит и двойствен характер. 3а да не изгуби силата си в патриаршията, а също да не отблъсне и българите от себе си, Русия беше принудена да лъже всички, а най-вече българите[9].

Най-напред Русия се възпротиви на всяко отцепване на българската църква от властта на вселенския патриарх. Руският посланик, генерал Игнатиев, заместникът на княз Лобанов, заявил, че „въз основа на правата на гръцкия патриарх, признати от султански фермани, разделението на православната църква в Турция не бива да стане.“. По неговото искане именно Портата се отказала да даде църковна автономия на българите. От друга страна, по искането на руския посланик патриаршията изпратила българина Партений за владика в Полянската епархия, като се надявала, че тези малки отстъпки ще ги задоволят[10].

Когато Игнатиев забелязал, че претенцията на българите расте, тогава той си припомнил, че в собствената негова страна се употребява със сполука насилието. Той посъветва везира Махмуд Недим паша да изпрати на заточение тримата български владици, като го уверил, че това ще направи българите по-благоразумни и отстъпчиви. Везирът, който бил голям приятел на Игнатиев и като русофил по-късно беше съборен от власт, послушал Игнатиев. Когато на везира се представила българската делегация от Икономов, Славейков и други пред знаменитата демонстрация на 23 януари 1872 г. да иска освобождението на тримата владици (Иларион Макариополски, Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски), великият везир сам им заявил, че той не е бил за заточаването им, но го направил само по настояването на „балъкчията“, т. е. на генерал Игнатиев[11].

Но въпреки всичките усилия на Игнатиев българската черковна независимост стана.  Обаче руската дипломация не можеше да забрави, че нейното оръдие, цариградската фенерска патриаршия, понесе чувствителна загуба. При всеки един удобен момент тя се старае да ѝ повдигне загубените права и старото величие. Още след освобождението цариградският руски посланик, Новиков, се стараеше да примири екзархията с патриаршията[12]. Това, разбира се, може да стане само с възстановяването в тази или онази форма на върховното първенство на Фенера. След 2 февруари – „помирението“, тя поиска да направи пак същото. Въпросът е сега висящ, но не иска съмнение, че ако руското влияние се усилва в страната, не е далеч часът, когато руската дипломация ще ни наложи духовната власт на фенерските калугери. Това, което в този случай най-много интересува Русия, не е целокупността на православието като доктрина и догма, а като организация, която по своите форми и по своя механизъм ще се приближава до Русия като политическа организация и ще ѝ послужи за грамаден лост в нейните маневри. Но не е ли поучителен двойният стремеж на Русия да повдигне авторитета на две най-антидемократични учреждения – патриаршията, от една страна, и султанската власт, от друга?


[1] Дунавски лебед (Le cygne de Danube) т. I, 18 април 1861 (брой 30).

[2] Дунавски лебед, брой 45 (френската част).

[3] „След Парижкия конгрес и издаването на прословутия султански Хати Хумаюн от 28 февруари 1856 г. стремежите на българите към самостоятелно църковно управление забележително се съживиха и станаха много по-настойчиви и решителни“. П. А. Мaтвеев.  Болгария после Берлинского конгресса, Исторический очерк, сп. 1897, стр. 96.

[4] Леонтьев, т. I, стр. 268.

[5] Ibid., т. I, стр. 49.

[6] Ibid., т. I, стр. 188.

[7] Ibid., стр. 227.

[8] Г. С. Раковски. Българският вероизповедателен въпрос (Написано на български и румънски). Стр. 9. По-рано Одеската цензура, след като продължила 9 месеца съчинението на Раковски „Няколко речи за Асен Първи“, му забранила да го печата, защото „се споменават вътре някои злоупотреби с гръцкото свещеничество“ ... (виж предисловието на няколко речи и пр. Белград. 1860 г.).

[9] Спомени за унията от Черновежд Сборник на Мин. Нар. Просв., кн. XI, стр. 330.

[10] Ibid., стр. 330-331. Действията на руската дипломация в полза на гръцката са отбелязани в писмата на Раковски от 21 януари и 1 март 186l г. от Белград до г. Дайнелов в Цариград (Черти из живота на Раковски и пр., стр. 84 и 103. Същият факт съобщава Ch. Kajsevier: O Unii Bulgarskes. (гл. в. Свобода брой 175, 1888 г.). Същото признава и С. Миларов във френската статия на в. „Девети август“ (Браила 15 брой. Април 1887 г.). Нека отбележим още, че княз Лобанов, който е бил посланик във Виена, се е обърнал до Раковски в Белград да посредничи за примиряването на патриаршията c българите (писмо от 24 март 1862 г., Черти и пр., стр. 112-113). На Берлинския конгрес княз Горчаков заявява, че българският черковен въпрос бил работа на „частни подстрекателства“. Берлин. кон., стр. 27).

[11] Съвременник. „Материали за черковната ни история“ (Българска сбирка, т. I, кн. IX, стр. 678  и 679).

[12]

А. Шопов. (Прогрес, брой 57).

Откъс от: 

Д-р К. Г. Раковски, Русия на изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България по официални, официозни руски и други чужди източници. Издадена за първи път във Варна от книжарницата на К. Евстатиев през 1898. Препис на съвременен български език: Николай Иванов Колев, София, 2017, ISBN 978-619-90656-9-3, 166 стр., Цена 15 лв.

 

https://www.book.store.bg/p215173/rusia-na-iztok-d-r-k-g-rakovski.html


 image
Други книги от този издател: 

https://www.book.store.bg/c/p-pc/id-12287/knigi-ot-nikolaj-ivanov-kolev.html
 

 

http://bgkniga.bg/searchresults.html?cat=books&word=%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%20%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2


imageimage
 

 




Гласувай:
4
0



1. get - Поведението на Русия в Българ...
20.05 21:36
historybg2018 написа:

Поведението на Русия в Българо-гръцката църковна разпра


- Същото КАТО СЕГА - с разликата?
- Наместо гърци - сърби има!
- Наместо БЪЛГАРСКИ ПАСТИРИ ДУХОВНИ ... овце в раса, ВЪРВЯЩИ ПО ДУДУКА НА МОСКОВСКИЯ ПАТРИАРХАТ!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 49426
Постинги: 124
Коментари: 95
Гласове: 167
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031