В един хубав ден Николай се беше задълбочил в работа на бюрото си, когато влезе чистачката Мария.

-         Николай, дай ми един съвет.

-         Какво има, лельо Мария?

-         Абе долу има една радиационна лаборатория, нали я знаеш, на Янева. Те никога не ми разрешаваха да влизам там, че било много опасно, а сега ме пращат да мия там.

Николай настръхна. В същото време по радиоточката съобщиха за плутониево замърсяване. С няколко телефонни разговора Николай се осведоми кой и за какво е доставял напоследък плутоний и картинката му стана мигновено ясна.

-         Лельо Мария, бягай далече от тука, работа като твоята има навсякъде и не си струва да си губиш живота за това.

-         Ама, Николайчо, то толкова ли е опасно? Вече над 40 човека влизаха долу.

-         А с какво чистят?

-         Ами с вода и парцали и водата изхвърлят в канализацията.

Сърцето на Николай щеше да се пръсне. От устата му се откъсна само едно:

-         Смъртно опасно е! Изчезвай и не идвай в тази сграда повече!

-         Бог да те благослови, момче! – каза Мария и си тръгна разплакана.

Плутоният, освен че е силно радиоактивен, е една от най-силните отрови в природата, стократно по-отровен от най-силните цианиди. Видима прашинка, вдъхната от човека води до смърт. С него се работи в специални лаборатории и манипулатори, не позволяващи човек да има достъп с него нито да вдишва въздух, който е бил в контакт с него. В ядрения институт нямаше условия за работа с плутоний. В същото време звъни телефонът:

-         Васил Христов. Другарю Колев, имаме нужда от Вашата помощ!

-         Да, моля?

-         Идете в лабораторията долу и проведете частично почистване за 15 минути.

-         Другарю Христов, тука става дума за плутоний. Престъпление е да пращате хора на смърт. Би следвало сградата да се евакуира, да се повика специален екип от Козлодуй, който може да работи с високо радиоактивни материали, с приток на външен въздух и обектът да се деконтаминира, както го изисква физиката.

Васил Христов изсъска от другата страна на телефона:

-         Момче, ние те изучихме! Сега ти трябва да помогнеш на родината!

В главата на Николай проблесна, че беше чувал вече тази фраза: веднъж, че след като държавата го е изучила за висококвалифициран учен, той трябваше да отиде на строителна бригада, втори път, че след като държавата го е изучила за висококвалифициран учен, интелектуалните му резултати са собственост на държавата…, а сега, след като държавата го е изучила за висококвалифициран учен - да мре поради престъпната глупост на некъдърници. „Живеем в лудница!“ - помисли си той.

-         Момче, ние те изучихме! Сега ти трябва да помогнеш на родината! – повтори Васил Христов натъртено.

-         Но аз тъкмо това правя! Аз отлично внимавах в лекциите по ядрена физика и отново Ви приканвам да пратите всички, които са минавали долу, в Москва за изследване. У нас няма условия за това. Ако трябва да им се присажда костен мозък, това също не може да стане у нас. Апартаментите на всички колеги също би следвало да се деконтаминират и членовете на семействата да се изследват.

Повече не чака. Напусна бързо сградата и наду колата към къщи. Вкъщи сподели с бащата на съпругата си, който беше много патил човек, и се посъветва към кого да се обърне. Дядо Гошо, както той му казваше, беше завършил преди Девети школата за подофицери в София, симпатизирал на партизаните и когато служел в Кюстендилския полк, крадял оръжие за тях. След разкритие го тикват в затвора и когато Съветската армия минава през България, го намират в затвора със счупени кокали. След 9.9.1944 го изпращат в Харков в Офицерска школа и малко след завръщането си е заместник-командир на една от трите дивизии в България. На едно събрание заедно с един свой приятел заявява, че не бива да се уволняват от армията царските офицери, защото армията е пълна с техника и все още няма други добре подготвени технически грамотни офицери. Това била причина да бъде уволнен и изпратен за уредник на музея в София. Дядо Гошо познаваше репресиите от Сталиновото време и след като Николай му разказа всичко, той му каза загрижено:

-         Николай, умната! Внимавай, тези могат да те убият!

Николай не осъзна напълно какво му каза и попита трескаво отново:

-         И все пак към кого да се обърна, хора ще умрат, радиоактивност се изхвърля в канализацията на София?

-         Иди при генерал Славчо Трънски, ето му адреса. Той е почтен човек, сега го пратиха в девета глуха – командир на Гражданска отбрана, но това е най-подходящото място за случая. Той ще помогне.

Първо, да се влезе при генерал не беше лесна работа. Докато чакаше, Николай описа на един лист случая с трепереща ръка и го предаде на охраната, като им каза, че е от огромна важност. Едва тогава го приеха. Генералът направо го попита:

-         Кажи сега, момче, какво трябва да се направи!

Николай повтори това, което беше казал на Васил Христов, генералът вдигна телефона и му махна с ръка да изчезва.

През следващия месец реакторът беше спрян, а сградата беше затворена за сътрудниците. Дойде наистина бригада от Козлодуй и извърши професионална деконтаминация[1]. На втория месец след това събитие академик Христов беше поканил Николай в кабинета си. „За какво ли?“- запита се Николай. Академикът имаше секретар Сашо и секретарка Вела, които седяха в преддверието. С Вела се разбираха, и тя страстно четеше Роберт Лъдлъм, от нея получаваше най-новите криминалета. Вела го погледна някак хитро и каза: „Ще чакаш!“. Николай си извади статии за четене, които имаше винаги в куфарчето, и се зачете. Мина доста време. По едно време врата се отваря и излиза Веселинка, с която се познаваха от Дрезден, с гръб към преддверието, държейки две ябълки в ръцете си с малко поизмачкана рокля. Вела намигна на Николай и му каза: „Заповядай!“. Влезе. Академикът любезно го поздрави и надигна от бюрото си една книга.

-         Другарю Колев! - той приказваше тънко и бавно. - Академик Марчук, председателят на Съветската академия на науките, ми беше на гости и ми подари две от новите си книги с автограф. Това, разбира се, са ценни екземпляри. Ето, аз Ви подарявам едната, знам, че Вие сте ценител на тези неща.

Това си беше така, но Николай изтръпна. Това мило начало при тая лисица не предвещаваше нищо добро.

-         Вижте сега, да речем, че баща Ви боледува. Ще бъде ли добре да разгласим на обществеността за това?

Едничкото нещо, което му дойде наум в момента, беше „гаден мръсник“. Оказват натиск върху него, загдето е бил при генерала.

-         И между впрочем аз прегледах манускрипта Ви и молбата Ви за разрешение за хабилитация в Германия. Аз мисля, че това е една много хубава работа и ние не бива да я даваме така лесно на немците, така че ще е по-добре да я препишете на български и да я предадете в тукашния Научен съвет.

Малките му очи проникваха през Николай, наблюдавайки реакцията му, крещейки тихомълком: „Ние сме на власт, момченце, ние! И никое действие срещу нас не остава ненаказано!“. Николай събра сили, стана, поблагодари за подаръка, върна го обратно на масата и излезе повяхнал. Вела го проследи със смутен поглед и знаеше, че нещо не е наред. Навън беше зашеметяващо хубав ден. Николай си пое дълбоко въздух, погледна към следите на двата реактивни самолета в небето, поздрави мимоходом минаващия колега и изпсува така, както дядо му Кольо псуваше, когато се опитваше да извади каруцата от калта.

Това практически значеше, че той ще трябва да препечата 400 страници на български, изпълнени с уравнения и формули, които трябваше да са верни. Кошмар, та това е една година работа, през която би могъл да напредне далеч в науката си.

[1]