Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.06 13:32 - Трашо
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 73 Коментари: 0 Гласове:
1



Трашо

Якето

Нощта беше тиха и топла. Една от онези крайбрежни нощи, които крещяха само за любов. Нямаше вятър. Случайни вълнички ромоляха почти безмълвно, заглушавани от звуците на „...я подай ми, мила мамо, синьото елече...”, идващи на вълни, на вълни от морската градина. Беше 1964.

       Трашо се взираше в морето към 200-тонния „Албатрос”, кораб, който чакаше разтоварване. В миг прекъсваща светлина в задната част го наелектризира. Слаба, но достатъчна за сигнала, който чакаше. Трашо беше правил много пъти тази работа и макар че сърцето му щеше да се пръсне, в него имаше някаква инстинктивна решителност, готова да подчини всичко. Иначе беше високо, не съвсем дохранено, 14-одишно момче, което бе свикнало с всичко в живота. Свали си бързо панталоните и якето. Нощта беше толкова светла, че погледът му неволно улови кръпките по якето и го обзе срам заради сравнението с хубавите якета на някои момчета от класа му. Но сега нямаше време да се задълбочава в този проблем. Отсреща оня чакаше. Тихо влезе във водата до шия и почна да плува. Плуваше с лекота. Безбройните игри по крайбрежието правеха от варненчетата истински делфинчета. Е, той не беше варненче, но няма значение. След 15 минути беше вече до чудовището. Погледнат отдолу, бордът на товарния кораб изглеждаше като усойна стена. Това беше второто нещо, което най-мразеше в тази работа. Онзи отгоре го чу, насочи фенера към водата и като се убеди, че „каналът функционира”, хвърли херметичен вързоп, в който имаше нещо леко. Вързопът беше прикачен към къса ремичка. Трашо върза ремичката за кръста си и заплува обратно. Плуваше „кучешката” и товарът не му пречеше. На плажа се отръска от водата, постоя десетина минути, докато изсъхне, и се пъхна в панталоните си. Отново кръпката на якето му го вбеси и си зададе въпроса какво ли има в този вързоп. Геро, на когото трябваше да занесе вързопа, беше много яко говедо. Ама много яко! Ако разбереше, че отваря вързопа, щеше не само да изтърве двата лева, които бяха състояние, ами щеше да го смаже... Да, по 20 кебапчета с хлебче, това му беше храната за две седмици, или по 3 стотинки за кило диня, това бяха 60 кила дини, или... Имаше дарба да разбира от „гешефт”. Беше го наследил от баща си. Мисълта „Къде ли е той?“ го жегна, но сега нямаше време. Изведнъж дъхът му спря: Копеле мръсно! Във вързопа имаше 10 шушлякови якета. По 15 лева всяко. В България почти не се намираха и някои даваха двойно, за да се фукат по гизмето. Варна беше луда по модата. Всеки беше готов да даде всичко, за да изглежда шик. Ето, ..., това беше първото нещо, което той мразеше в този гешефт – срещата с говедото. Спомни си думите на баба си: „...Ако е по-силен от теб или бягаш бързо, или го цапваш изненадващо с най-силния си удар и пак бягаш бързо.” В случая май че нищо нямаше да помогне. Говедото щеше да го намери в пансиона. На път за срещата се отби в бараката зад пансиона, в която обикновено пушеше, и скри едно яке. Срещата беше истинско земетресение. В началото тръгна добре, говедото му даде двулевката, една цигара „Златна Арда“ и се отдалечи. В тоя момент Трашо се изстреля като котарак с настъпена опашка и Говедото, колкото и да беше тъп, включи... Трескаво отвори пакета, видя, че липсва едно яке, и драсна да го стигне. Говедото беше много бързо. Първата му кука с крак не успя, но втората затри Трашо на тротоара и докато се усети констатира, че има костна система, която се тресе под ударите...

- Къде е якето, бе, манаф с манаф... На мен ли с тези педерастки номера!

Трашо стискаше зъби и се пазеше само от ритниците. Оня се умори... Трашо скочи и инстинктът го накара не да бяга, а да крещи силно.

- Само ако ме докоснеш още веднъж, ще те издам на милицията...

Отде му дойде тази гениална мисъл... Говедото знаеше, че може да го приключи през тази нощ, но вече беше лежал два пъти. Така че му тегли още една майна... и се отдалечи, мърморейки. В далечната тъмнина блесна запалката му… В този момент Трашо усети, че земетресението е отминало и една топлина изпълни душата му със задоволство от успеха. Оказа се, че тази топлина идва от болките от синините. Цигарата в джоба му беше станала на прах.

 

Пансионът

Преди 1944 Трашлиеви бяха средна ръка хора. След 44-та те се оказаха с далеч повече интелигентност, отколкото обществото около тях можеше да разпознае и използва. Дядо му беше изпратил баща му да учи за строителен инженер в Германия. Момчето се върна, ...хубавец, за чудо и приказ..., не само с диплома, а и умен... умен. Поръчките за строителство на къщи на заможни варненци не закъсняха..., женитбата с дъщеря на заможен търговец - също. Майка му беше добре възпитана жена, говореше френски, немски и английски. От генерации много търговски фамилии във Варна говореха и гръцки. Сякаш войната, разрухата на Европа, непрекъснатите политически ежби бяха пощадили младата двойка до 47-ма. Трашо не беше роден, когато за първи път прибраха баща му за политическа неблагонадеждност, комунистите не си поплюваха. Щом е следвал в Германия, не може да му се има доверие! Беше създадена трудова армия от такива... лашкаха ги от „Национален обект” до „Национален обект” с 12-часов работен ден до умиране. Един негов селски, който беше в управата, му каза, че ако не намери начин да се отърве, няма да излезе жив. За щастие същият тоя му помогна срещу „немалка услуга”, разбира се. Така че съдбата искала да се пръкнат Трашо и брат му. Най-щастливите времена за семейството бяха до 1952. Тогава отново прибраха „политически неблагонадеждния архитект”, но този път завинаги. Трашо така и не го запомни. След национализацията народът се втурна в градовете, по фабриките. За майката на Трашо беше много трудно да преживее с три западни езика, всъщност кому беше нужна образована жена? Но тя с привичната за троянките находчивост набързо научи руски и започна да преподава на децата в училище. Заплатата беше 49 лева, но все пак стигаше да се хранят. Децата растяха почти сами, буйни и умни. Дойде време за училище и единственият изход да ги изпрати и двамата да се учат, беше да ги изпрати в държавен пансион за сираци и полусираци във Варна, където има чичо, който би могъл от време на време да ги наглежда. Изпращаше им по 10 лева на месец и сегиз-тогиз по някоя кошница с продукти, които роднини или родители на нейните ученици ѝ даваха. Тогава Трашо беше принцът! Кошницата се отваряше тържествено... и неговите приятели бяха винаги във възторг от неговата щедрост. Цар ставаше и когато 10-те лева и кошницата се свършваха и трябваше да измисли нещо. Това беше обикновено моментът, в който се обръщаше към Говедото.

       Шепо, викаха му така, защото беше възпълен, беше от семейство на бивши адвокати. Тия чешити живееха със сигурност от скрито злато... си мислеше Трашо, защото Шепо беше с първия транзистор в класа, имаше колело, топка... Шепо също имаше ръчичка за гешефт и с него се разбираха винаги бързо и лесно. Ако носеше якето сам, щеше да бъде най-великият пич на Варна... обаче ако говедото го срещне, боят щеше да бъде най-малкото зло... по-голямото щеше да бъде, че ще му го вземе. Шепо се разтрепера, като разбра, че ще има възможност да се сдобие с шушляково яке. Трашо схвана момента и каза 30:

- Не го носи един-два дена.

В това време Маню, едно момче от Батошево, Габровско, предложи на Шепо един невиждан нож-целият позеленял и някак си странен. Една вечер баща му играеше карти с капитан Тъмнев, бивш гвардеец с красиви дрехи, славещ се с огромна сбирка от книги, и с Балтов, който беше винаги готов да размени книги, марки, монети и какви ли не „боклуци”, както обичаше да казва Трашо, слушайки от Шепо за него. Шепо си знаеше човека и му показа тази вечер ножа. Балтов се разтрепера, почна да не внимава в играта и накрая го попита колко иска. Бащата на Шепо се наслаждаваше на гледката и си мислеше: „Крушката не пада по-далеч от стеблото”. Балтов извади 50 лева и ножът тутакси си си смени собственика. Капитан Тъмнев беше единственият, който точно знаеше за какво става дума - „древен тракийски меч, бронзов, със зъби на пила от едната страна, най-малко пето столетие преди новата ера”. Сегиз-тогиз такива предмети излизаха от българската земя, но повечето хора не знаеха тяхната стойност. Тази вечер всички бяха щастливи: Маню от Батошево се радваше, че беше продал „вторични суровини” за литър троянска ракия, която пък Шепо беше купил от Трашо; капитан Тъмнев се радваше почти 15 минути на тази чудна изработка на своите „войнствени прадеди”; бащата на Шепо се радваше на развитието на сина си; Шепо се радваше на 20-те лева, които му останаха, след като плати якето, и предчувстваше възхитените погледите на мацките. Още на другия ден след училище прескочиха до бараката зад пансиона. Същия ден на Трашо му светна: „Най-добрият гешефт е този, в който всички са щастливи.” Това не беше „Bussines School“ в Troyes или London или „Harward Scool of Negotiation”, това беше пулсиращият живот на будните варненци. На Трашо не му убягна и фактът, че в основата на пирамидата стоеше Говедото. След 30 години Трашо щеше да разбере, че Балтов беше продал „вторичните суровини” на разбиращи моряци за 50 000 $, а този, който го беше намерил и продал за един литър ракия, щеше да стане отговорен в градския комитет за 220 национализирани предприятия в Габрово, от които след 1990 година останаха 3.

1973

Фонтаните на „Прагер щрасе“ разпръскваха водата на хиляди капчици, които весело разлагаха лъчите на стрелящите ги прожектори на хиляди цветове. Беше излязла една страхотна мода. Мацките носеха прически сасон – подвита в краищата навътре коса с формата на ореол около лицето. Както и да размахваха главата, прическата се запазваше. Струваше 20 марки и се чакаше три месеца, докато ти дойде редът при фризьор. Народът щъкаше насам-натам и едно весело безгрижие цареше тази вечер в Дрезден. В кръглото кино „Щерн Комбо–Майсен”[1] щяха да свирят „Годишните времена” на Вивалди. Огромен панорамен екран, на който се прожектираха потресающи природни сцени и рок група от гении пред него, които свиреха като богове! Трашо щом чу, че ще идват, купи десет билета и тази вечер ги продаде на тройна цена само за пет минути. Христо го гледаше с нестихващо възхищение. Христо беше един от многото красиви български студенти в Дрезден. Тази вечер носеше обувки „Леонардо” с висок ток, направени от многоцветни кожени парчета, разкошен клош панталон от мериносова вълна с големи маншети, който падаше божествено, и риза от жълто трико с дълги краища на яката. А двуредният му блейзер с широки ревери беше от вечните стойности в модата.

          - На това „Прагер щрасе“ може да се побърка човек!

- Така е! - отвърна Христо.

       Погледите им не изтърваха и най-малката подробност от обектите край тях.

       - А бе, Христо, няма ли грозни мадами в този град?

- Няма, Трашо, така е в рая!

       Град с шест университета, повечето от студентите – момичета, два месеца карнавал... От фашинг[2] на фашинг и не ти остава време за нищо. Носеха се и къси пуловери, така че голите кръстчета на феите недвусмислено крещяха: „търся... търся“...

       - Ударът с билетите трябва да се отпразнува - рече Трашо и посочи с ръка ресторанта на хотел, Нева. Ресторантът беше модерно обзаведен, със столове и маси в стила на Алвар Аалто. Трашо имаше усет към тия работи, в края на краищата беше записал архитектура в Дрезденския университет. Ханс му изстреля една от широките си усмивки откъм бара. Трашо им беше редовен и великодушен клиент. Иначе обслужването беше както навсякъде на изток - ориентирано към двете основни класи – тези с валутата, което ще рече тези с многото пари, и тези без валутата. Последните бяха персони нонграти[3] във всички ресторанти, управлявани от работническата класа от Дрезден до Владивосток. Реалният социализъм успяваше с немска педантичност да унищожи една класова структура и да създаде друга. Трашо обаче беше вече отдавна разбрал, че няма значение в каква система живееш – хората функционират все по един и същ начин и ако в нямането им им предложиш неща, за които жадуват, ти си винаги Богът.

       Христо извади каубойската си запалка и я сложи върху цигарената кутия на масата. Ханс прехвръкна и, разтапяйки се във вечната си усмивка, почти тържествено повтори ритуала:

- Както обикновено за начало?

Това обикновено беше или уиски „Джони Уокър“ или грузински коняк. Понякога имаха и великата българска „Плиска”.

- Хер Трашлиев, тази вечер имаме печен фазан?!

- Е така кажи бе, копеле, да ти еба майката загубена... ето това е кухня... - почна Трашо да реди обичайната си молитва на възхищение.

Христо се смути в първия момент, но като усети, че Ханс не разбира български, се успокои. Както обикновено шумът в ресторанта нарастваше с прииждащите и с техните питиета. Трашо като ястреб си беше избрал обекта срещу себе си, и каквото и да казваше на Христо, не сваляше поглед от двете мацки с кръстосаните безкрайно дълги крака. Едната пушеше, без да е пушачка, и вече си беше изяснила стратегията, а другата, очевидно интелектуалка, говореше... говореше...”А бе, маце, какво има да се говори толкова...”. Фазанът вече беше сервиран и ухаеше свирепо! Оттук оттам ги стрелваха погледите на околните, в края на краищата човек не яде всяка вечер фазан. Дойде и Мария, пианистката... и след като проучи аудиторията... към шума се прибави и „Summer time”. Мария учеше в Консерваторията и вечер изкарваше по някоя марка, свирейки по заведенията в Дрезден. За кой ли път Ханс доказваше, че си заслужава бакшиша, като извади отнякъде кримско „шампанско”. Обектът отсреща си „прекръсти” така безкрайно дългите крака, щото на Трашо му се стори, че мярна слипа ѝ. Но шампанското го хвърли на друга вълна.

          - Ех, Христо, аз от това съм пил... пил... с каси!

       Христо го погледна с недоверие, а Трашо сякаш потъна в друг свят. Забравяйки обекта отсреща, почна да разказва.

       - Аз, братко, заради това шампанско съм в Германия.

       В тоя момент към масата се доближи един огромен неандерталец[4].

- Хей ти, какво си зяпнал моя приятел?

Трашо го погледна и в миг разбра, че е „педерастка свиня”.  Той наистина седеше отсреща с още един и по случайност масата им беше на линията между очите на Трашо и дългите крака. А оня мислеше, че Трашо сваля приятеля му.

          - А бе, кретен с кретен, я се разкарвай оттука.

          Шумът в ресторанта стихна, Мария се чудеше дали да продължава да свири или не... Трашо виждаше, че без бой няма да мине.

       - Е, хубаво, щом си го просиш, хай да излезем. Само че след като се навечерям. До тогава ме остави намира!

       - Einverstanden[5] - изломоти неандерталецът, дари го с нещо като усмивка и се отдалечи с бавни крачки към своя приятел. Минута след това шумът в ресторанта показваше нормализация на духовете. Христо не беше забравил „заради какво Трашо е дошъл в Германия” и продължи:

       - Та така де, Трашка, каса, вагон или цял влак шампанско си изпил?

       Трашо потъна в спомените си за близки събития. Раздялата с първата си съпруга в България, отчаянието, екскурзията до ГДР и „ракиената идея”, както казват немците, да остане в ГДР. Не го влечеше нищо в България. Беше учил немски в строителния техникум, но немският му беше посредствен. Надве-натри обясни на един кръчмар, че търси работа и Хинце взе, че се съгласи Трашо да му помага. Беше в източен Берлин. Кръчмата беше в близост до руските казарми. Руснаците живееха в затворен район и не им беше позволено да излизат извън него. Това не важеше за офицерите, част от които живееха в града. Мнозина от тях посещаваха кръчмата на Хинце – защото Хинце съумяваше да намери винаги нещо, което другите нямат: уиски, шампанско... От него можеше да се купи швейцарски шоколад, дезодорант и въобще Хинце доставяше всичко! Трашо имаше огромна практика от черноморието като келнер и Хинце веднага оцени достойнствата му. След някой друг ден вече се разбираха, без да приказват. Визата на Трашо вече беше изтекла, но той все още не съзнаваше размера на престъплението си пред „комунистическите власти“.

Един ден Хинце дойде необичайно възбуден:

       - Трашо, ела! Сядай! Слушай сега! Утре влизам в затвора...

- Какво…? - Трашо почна да заеква.

       - Слушай и не задавай въпроси. Ето ти един ключ от „Титов щрасе“ 25. Там в мазе номер 36 имам склад с водка, уиски и шампанско. Ето ти и ключовете от кръчмата. След 6 месеца съм на свобода. Върти тук работата сам. Аз се убедих, че можеш. Носи 2/3 от това, което спечелиш, на семейството ми – улица “Път към социализма“ 203, Хинце Мюлер. Трашо знаеше, че няма какво много да умува. В главата му, както обичайно в такива ситуации, цареше ред и дисциплина. Беше му ясно как да се справи с всичко. Това беше варненската школа.

       Никой по света не пие така, както пият руските офицери. Това за тях е древен скитски обичай, споменат от Херодот. Пиенето е религиозен ритуал. Има безкрайно количество вицове, песни, стихотворения, които образуват като цяло една съвършена религиозна служба, имаща едничка цел – извисяване на руския дух до предела на физическата разруха. Руското пиянство е една морска буря с високи вълни от патетични песни, с лирични отклонения под формата на стихове на Пушкин, Чехов, Лермонтов, Есенин... с нестихващи частушки от пиперливи стихове... и най-хубавото, ама наистина най-хубавото са тези безкрайно стари уруски многогласни песни, които те отнасят в един митичен край. Когато ги слушаше, Трашо усещаше, че в душата му има една огромна празнина за нещо, което не знаеше какво е. Душата му се блъскаше като куче, паднало в геран... той все още не съзнаваше, че природата му бе дала интелигентност, която не беше за това... да съзнава как едно общество му отнема бащата, захвърля интелигентната му майка на село, а него в пансиона, и ... което го отвращаваше най-много, че все по един или друг начин имаше вземане-даване с помияри...

       Но с това репертоарът на ритуалите на великото руско пиянство не се изчерпваше. Те имаха още два съкрушителни удара, имплементирани им от колонизираните култури – цигански чергарски песни и грузински песни. Даже бяха възприели от грузинците да си избират тамада, на което немците биха рекли церемониалмайстор. Той беше отговорен за това да не се пие без тостове, такава профанщина ритуалът не позволяваше въобще и за това - ВСЕКИ да пие след ВСЕКИ тост! Божичко, това ти разкъсва дроба сякаш си прикованият Прометей и орелът ръфа от него. Единственият начин да оживееш е да седнеш до саксия с цветя, да не даваш вид, че си по-различен от всички и сръчно да изливаш водката в саксията, без някой да забележи, докато не клюмне и умре цветето. Но ти оставаш жив!

       След една от тези вечери в три часа призори генерал Черепухин се върна, за да си вземе забравената шапка в кръчмата, и видя, че Трашо беше заспал на масата.

- Ти какво правиш тук бе, молодой человек?

- Спя.

- А защо не спиш вкъщи?

- Защото е студено в квартирата.

- Какво? - генералът беше възмутен, че човечеството не отдава дължимото на този почтен млад човек.

       - Къде живееш?

       Трашо не посмя да му каже, че живее в кръчмата и каза напосоки „Титов щрасе“ 25, адрес който действително съществуваше.

       - Днес в 8 ч. чакай в двора!

       Шофьорът подхвана генерала под мишниците и двамата се заклатиха към колата.

       Събитието на „Титов щрасе“ беше грандиозно. Един огромен руски „Зил“ с мъка се намъкна на заден в задния двор и изсипа 10 тона въглища. Трашо беше в стихията си. За 1 час всички въглища бяха разпродадени на живущите в блока.

       И отново в този ден много хора бяха щастливи: генералът, че спаси от измръзване едно „наше момче“; гражданите, че без да се записват на ред от преди една година, получиха не лигнитни, а черни каменни въглища. А Трашо имаше в джоба си пари, с които можеше да живее четири години. Четири години – толкова трае едно следване. Тази мисъл го разсече на две и му показа колко е преходно щастието на хората и това, че то се ражда в главата, а не другаде. Ами липсващата виза? Другарчетата щяха да го бутнат в затвора, без да им мигне окото.

       На следващия ден, щом чу волгата на генерала да спира пред кръчмата, веднага изнесе тарга “Кримское“ и го понесе към багажника. Генерал Черемихов се разля от благоразположение.

- Ей, има благодарност в това момче! Трашо, какво бих могъл да направя за тебе?

Трашо вече беше изнесъл половинка „Столичная“ и правеше пържени картофи със сланина и яйца. Немците му викаха „селска закуска“. Пържената сланинка изпълни кръчмата с аурата на благоденствието, а киселите български краставички, които се намираха в ГДР-то, бяха нейният връх. Със селската закуска Трашо остави на масата паспорта си.

       - Трябва ми виза за 4 години. Искам да следвам в Дрезден.

- Какво искаш да следваш? - тонът на генерала беше учудващо дипломатичен, дебнещ и изпитателен.

       - Архитектура.

       Генералът се просълзи. Въобще Трашо беше забелязал, че руснаците лесно плачеха. Само че в случая той не знаеше какво става в душата на генерала. Фамилията им в древността беше Кара Михаил, стара казанска фамилия. Значеше Михаил велики. Баща му я промени в Черемихов през 20-та година. През 20-та година Сталин създаде комисии за унищожаване на идентичността на нациите. Тоя грузинец вярваше, че ако няма нации – няма да има национални проблеми. Горяха всичко, каквото намерят. Не пощадиха и семейната хроника на Кара Михаил, които са били винаги заможни български търговци. От прадядо си знаеше, че са имали градове с приказна архитектура: Българ, Биляр, Казан, с корени дълбоко в Самара, Самарканд, Хорзем. Руснаците на Иван Грозни бяха изпепелили всичко, изтрепали народа... и не стига това, ами след 500 години това духовно унищожение продължаваше. Черемихов дълбоко в себе си смяташе Хитлер за най-долния човек на земята по свои причини. Така наречените съветски народи бяха против руснаците и ако този идиот не беше тръгнал да унищожава всичко живо в Съветския съюз, неруските нации щяха да се отърсят завинаги от старото господство. Само че перспективите за новото бяха още по-ужасни. Прадядото на Черемихов не пропускаше случай да му разкаже за великите казанци Суворов, Кутузов... „…и никога не забравяй защо са погребани в Казанската катедрала в Петербург“, защото са българи. Това беше и идеалната подбуда да се запише във военната академия. Черемихов се надсмиваше понякога сам над себе си: „Странно какво интелектуално богатство се крие в пияните глави“.

       - Харашо! - каза генералът на тръгване.

       - Ще имаш визата и стани добър архитект! Българите са били винаги добри строители. И помни едно! Гетите построиха всички християнски църкви на Византион, бъдещия Константинопол, а след като напуснаха Балканите през 5-ти век и отидоха в Западна Европа, създадоха готическия стил. Техният най-велик историк, Йордан, който написа историята на гетите, ги нарича готи. Католиците ги унищожиха, защото бяха ариани. А сега на запад има готически църкви, а няма готи. В България още имате имената Готю, Готьо, Гетю, Гатю, Гето, Гедо и др.

       И двамата се усмихваха, но някак си тъжно. Трашо си мислеше: „Откъде знае толкова много работи?“ Генералът си мислеше: “Буден е. Ще го бъде.“

 

*

 

Фазанът беше приключен. Кримското също. И двамата не усетиха как мина времето, докато Трашо разказваше тази история, завършвайки я с:

       - Ето, заради това съм тук!

Дългокракият обект си беше хванал вече друг клиент. Пък и Трашо беше забравил. Платиха, Ханс се поклони до земята и си тръгнаха.

       „Прагер щрасе“ жужукаше непрестанно, нищо че беше вече 12ч. Беше топла вечер. Излязоха с чудесно настроение – нощта беше млада и Христо подхвърли:

       - Хайде да отидем до „Какаду“-то.

- Хайде - отговори Трашо и мигом усети, че в страни от входа стои неандерталецът и го чака.

       - Тоя пък съвсем го бях забравил.

       Но мигом мобилизира всеки нерв в себе си. Думите на баба му кънтяха в ушите му: “...ако е по-силен от тебе цапваш го с най-голяма си сила и бягаш...“ Нямаше време за приказки. Трашо му зъби такъв неочакван удар в долната челюст, че неандерталецът просто рухна, накатавайки двуметровия си ръст на две на плочите. Христо беше фин човек и мразеше всяка форма на насилие. Ситуацията го шокира, но най-много беше изненадан от на пръв поглед мекия в обноските си Трашо.

       - Мамичката му и педераст... изтръпна ми ръката от удара.

       Двамата се засмяха гръмко и драснаха към идващия трамвай, за да отидат към прочутия бар „Какаду“. Към три часа призори слязоха от същия трамвай на главна гара и тъкмо тръгваха към общежитието на „Гагарин щрасе“, някой извика:

       - Ето го, ето го, този е...

- Мамка ти мръсна, копеле такова, трябваше да те свърша пред „Нева“.

       Двама полицаи хванаха Трашо и се обърнаха към викащия.

       - Този ли е?

       Беше неандерталецът с превръзка в долната част на главата.

       - Вие сте арестуван за нанасяне на средна телесна повреда на...

- А бе каква средна телесна повреда, бе, аз само му святнах един, защото ме обяви за хомосексуален и ме обиди пред маса народ!

- Избиването на два зъба е необратима вреда за организма и се смята за средна телесна повреда.

       Трашо инстинктивно се обърна към Христо и му подвикна:

       - Иди утре при Филхауер. Разкажи му всичко и му кажи, че го моля за помощ.

       Набутаха Трашо във вартбурга на полицаите... а Христо се затътри унил към „Гагарин щрасе“ 12. Там бяха общежитията на чуждестранните студенти. Идеално място между централната гара и университета. Идеално, защото „Митропа“-та, това беше верига от ресторанти по гарите, беше 24 часа отворена и човек винаги можеше да яде една солянка и едно хлебче за 50 пфенига и в случай на нужда да се спаси от гладна смърт.

       На входа на общежитието имаше цербер -  една стара и проклета мома, която пускаше само живеещите в общежитието. Трябваше да покажат пропуск. Преминавайки край цербера, Христо забеляза, че Зарко, един друг българин, ѝ бутна 5 марки, за да пусне с него и една хубава германка с дълги руси коси до кръста. Зарко пак се уреди, му мина в главата, а аз се занимавам с глупости и хич не ми е до сън. Асансьорът го изкачи до най-високия етаж, където се правеше най-великата дискотека в Дрезден, но народът се беше разотишъл и само двама богати негри, които ходеха до западен Берлин за най-новата музика, си подреждаха плочите и сегиз-тогиз правеха опит да си почешат главата, но косата им беше толкова гъста, че това едва ли се получаваше.

       Тогава... остава брич. Бричът беше аристократичното занимание на българските студенти. Играеше се по-скоро от аспиранти и някои други по-извисени души. Кейт винаги организираше игри и там се играеше до зори. На път за стаята на Кейт Христо забеляза, че вратата на Биляна беше леко отворена и лампата светеше.

       - Билянче, здравей!

- О, Христо, заповядай, влез -  Биляна го харесваше страхотно, но Христо беше толкова готин, че ѝ се струваше недостижим. Тя не беше най-първата красавица, пък и се притесняваше, че носи очила със силни диоптри. От възбуда почервеня и не знаеше много-много какво да каже. Но това не беше и нужно, защото Христо пристъпи веднага към действие. Първо се обичаха прави, тя, опряла гърба си в гардероба и с пликчета, а след това се пренесоха на долния етаж на двуетажното легло. Тоя път пликчетата ги нямаше... Христо малко се притесняваше, че нейната съкафезничка всеки момент може да влезе. И накрая, накрая на този пълен със събития ден, който така разкошно полека-полека завършва, той запали цигара... макар че много не му се пушеше, но така го изисква ритуалът. Биляна се радваше, сгушена до него, и не можеше да повярва на късмета си. То и не си беше за вярване. След това, по време на цялото следване, тя се взираше в него с надежда, но за Христо това беше случаен порив към нея, който той дори не се опитваше да анализира.

       Прибирайки се в стаята си, Христо нагласи часовника... нали трябваше да отиде при Филхауер. Часовникът взе че звънна и той с няколко часа сън се запъти към службата на техническия университет за чужденци в Merkelbau[6]. Филхауер беше бивш полковник. Имал късмет, че бил ранен в Русия твърде рано, та отървал кожата. Куцаше силно с единия крак. Христо му разказа случката и му предаде молбата на Трашо.

       - Как, хомо в Дрезден? Аз мислех, че вече такива... понечи да каже... че Хитлер се беше погрижил за това да ги няма, но гласът му секна... времената са други сега... Трашо е prima Kerl[7], но тоя хубавец, който стоеше пред него - де да го знаеш какъв е. Трашо не можеше да бъде забравен, понеже тоя българин като дойде да му се представи му донесе ей така един пакет кафе от Корекома[8]. Един пакет Якобс, цяло състояние! Това беше великият номер на Трашо. Където и да си, подарявай много, събирай приятели, те все ще ти потрябват някога. За Филхауер случаят беше ясен.

       - Тези извратени типове какво си мислят? Да обидиш пред толкоз народ един млад господин, че е хомо, че заглеждал приятеля на някакъв извратен. Та то е въпрос на чест да се защитиш. Той не само е защитил собствената си чест, но даже и честта на факултета, на университета! Аз ще говоря с декана, да видим какво може да се направи.

       Христо го цепеше главата, пък и му се спеше, та се чудеше да ходи ли на лекции в 10 часа или да се чупи. Иначе беше дисциплиниран, безкрайно учтив и галантен. Това му печелеше симпатии.

       - Auf Wiedersehen, Herr Vielhauer![9]

       На излизане забеляза колко висока беше вратата и въобще уредбата в тази стая. Тази сграда не е била разрушена от войната, си помисли той и се затътри към залата за лекция в 10 ч.

       След една седмица, в късния следобед, Трашо цъфна на вратата му в „Гагарин щтрасе“ 12.

       - Христо, братко, много ти благодаря, ти ме спаси...

- Кажи бе, Трашо, какво стана?

- Тия помияри ме осъдиха! Представяш ли си… на година и половина. За средна телесна повреда на тоз педераст. Мамичката му и копеле...

- Ами какво правиш тук, като са те осъдили?

- Условно бе, брат, условно! Деканът се обадил, казал „…г-н Трашлиев е един талантлив и много способен студент. Поставете се в неговото положение и го разберете – кой, като го обидят, че задявал някакъв развратен тип пред хора, ще устои, без да реагира. По наше мнение той е защитил честта на факултета и ние молим за снизходително отношение...“ Днес сутринта ме заведоха при един съдия и двама съдебни заседатели. Неандерталецът им разказа историята. Тия като прихнаха да се смеят... След това и аз казах каквото казах. Съдията с мъка си придаваше сериозен вид и в името на народа ме предупреди, че в новото общество, към което се стремим, телесните саморазправи са забранени и че следващия път ще ме вкара в затвора, ако му се явя пред очите. Накрая ми каза да поздравя специално декана на Архитектурния факултет и да му благодаря, че се е застъпил за мене. Братче, настръхна ми косата! Тия немци са си ебали мамата и могат на всеки да вкарат мъгла в гъза. Ей затова не ги обичат хората. Тук какви са хавите? Нещо ново?

       - А, нищо, довечера българското студентско общество празнува фашинг в Беренцвингера. Ще трябва да ти отпразнуваме освобождаването.

- Христо, слушай! Колкото по-малко се знае за тази работа, толкова по-добре. Така че нека да отпразнуваме само нашето собствено величие, но нищо друго!

       Беренцвингера или мечешката клетка се намираше зад Брюлишките тераси, близо до Елба. Беше една пещера с отвор към една огромна яма, в която можеше да се гледа отгоре, от нивото на терасите. Беше се запазила от войната и сега находчивото студентство я използваше като разкошна бърлога за веселба от немски тип: пие се бира след шнапс[10] и пак бира. Мезето е черен хляб, намазан с мас. Мас, но каква! Топена с ябълки, лук и подправки. Макар и профанско – всъщност много вкусно. Към 7 вечерта пещерата се напълни. Дискотеката правеше Джото. Той го беше ударил на пост и молитва само и само да спести за магнетофон „Тесла“ и уредби... и... успя. Трашо го погледна и си помисли: „Тоя би се счупил, ако го духне вятърът“. А бе, момче, иди, па спечели пари с работа, с мозък, а не със самоубийство! Беше фраш. Нямаше място къде да седне човек.

       - Трашо, ела тука! - надвика някой музиката, народът се сбута и Трашо седна до Джуди. Беше я виждал вече, бяха в един факултет и всеки път, макар и да беше толкова печен, изпитваше известно смущение в нейно присъствие. “Everybody dance Kung Fu fighting“ изпълваше пещерата и народът танцуваше странния танц, същината на който беше съудрянето на хълбоците или заобленостите на партньорите. Тоя ден беше вълнуващ, понеже бяха изчезнали лебедите от рова на Цвингера. Неизвестно защо полицията претърси и боклука на студентските общежития на „Гагарин щрасе“ и им намери перушината.

       - А бе, Трашо, ти лебеди ядеш ли? - подхвърли някой сред шумен смях.

- А бе, копеле, аз не съм кокошкар! Аз ям естествено пилешко, например фазан в „Нева“, но с култура, бяло вино и на покривка. Това са само тия кокошкари виетнамците, тия азиатци ядат всичко, ама наистина всичко! Сега са във война, нямат пари и нищо чудно да са погодили този номер на културната общественост на Дрезден. Но трябва да им се прости. Ако си забелязал, те даже не знаят какво е чукане, не ходят и по дискотеки.

- Вярно, бе! Един ми каза, че докато са във война, им е забранено от посолството. Аз му обяснявам, че чукането по взаимно съгласие помага за извисяване на духа на обществото, а оня ме гледа...

       Джуди имаше невероятно бяла и мека кожа. Такова кадифе не беше виждал. Даваше го въз интелектуално, но като размениш две откровени приказки с нея, разбираш, че е по-земна от целия блъскащ си задниците народ в цвингера. Имаше в нея известна тайнственост и прикритост. Често говореше, без да изказва изреченията докрай, разчитайки на интелигентността на събеседника си да я разбере и затуй понякога се разочароваше. Българската студенция се беше постарала да си направи импровизирани костюми... беше пъстро и весело... По едно време Емо обяви, че се предстои конкурс за най-красивото момиче. Това беше велико предизвикателство за организаторските способности на Трашо. Той с присъщия си чар почна веднага да агитира масата да гласува за Джуди, па и съседните маси... и стана чудото... останалият народ гласуваше всеки за мацето, което му харесваше, а българските студентки бяха потресающи красавици, толкова много красиви момичета накуп... И само Джуди събра гласовете на масата. На Трашо тоя номер му беше до болка познат – 5 организирани са по-голяма сила от 100 неорганизирани, така че Джуди получи наградата – бутилка „Кримсое“ и Трашо събра толкова много точки, че работата му там беше вече в кърпа вързана. Стефчо запечата с новия си фотоапарат „Практика“ великия момент, когато двамата пиеха с по една сламка от една чаша.

       На връщане минаха край Kreuzkirche[11], кръглото кино и „Прагер щрасе“. До кошчето с боклука до супермаркета някой беше изхвърлил пластмасово шише с течен сапун. Трашо веднага го изцеди във фонтаните и стана второто чудо тази вечер. Помпите на фонтаните превъртаха многократно водата и с това за нула време целият фонтан се превърна в пяна, която се разнесе по улицата. Всички си играеха с пяната. Настроението беше велико. Джуди щастлива, Трашо двойно, а нощта сякаш току-що започваше...

       На другия ден дрезденчани мислеха, че общинската управа е организирала този майтап за обща радост. Разнесената пяна по улиците пречупваше слънчевите лъчи в безкрайни и чудни цветове. Само двама полицаи слухтяха наоколо, търсейки виновника, но май че и на тях им беше весело.

 

КРАЙ


[1] Известна по това време рок група

[2] Католически карнавал през зимните месеци

[3] Нежелани личности

[4] Отдавна измрял вид хора с много голям ръст

[5] Съгласен съм

[6] Име на постройка в Техническия университет Дрезден

[7] Юначага

[8] Специален магазин за търговия с валута, недостъпен за мнозинството от гражданите на ГДР

[9] Довиждане, г-н Филхауер

[10] немска ракия

[11]

Църквата на Светия кръст

Разказ от сбираката; 

Отнесени от източния вихър, разкази, 2015, Николай Иванов Колев, ISBN 978-3-00-048782-8, Издателство ГУТА-Н, София, 90 стр. Цена 6 лв.

 

https://www.book.store.bg/p157611/otneseni-ot-iztochnia-vihyr-nikolaj-ivanov-kolev.html

 


image 

Съвременно продължение:

http://m.24chasa.bg/mnenia/article/6886145





Тагове:   България,   студенти,   години,   ГДР,   70-те,   60-те,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 37987
Постинги: 116
Коментари: 69
Гласове: 122
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930