Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.12 10:04 - КАКВО ОБЩО ИМА АТИЛА С ОСНОВАНЕТО НА ВЕНЕЦИЯ ?
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 2636 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Междувременно Атила идваше бързо към Италия. Той тръгна от столицата си посред зима, хвана най-правия и най-лесния път за една войска, пътя, който водеше от Сирмиум за Аквилея и който беше главната съобщителна линия между Рим и Цариград. Той минаваше през Емона и Наупорт, градове, които днес се наричат Лайбах и Обер-Лаубах. Но на юг от Наупорт почваше изкачването по Юлианските Алпи, на които на върха имаше тясно място, което се наричаше Круша; А като се слизаше от Алпите надолу към Италия, имаше винаги един лагер, който се ограничава от реката Випах, която тогава се казваше Студена река. Този лагер и теснината Круша представляваха Алпийската врата и там римляните лесно можеха да се опрат на хуните и да не ги пуснат по-нататък, но никой не се намери да пази тази врата, когато Атила дойде! До 22 мили от лагера Студената река течеше долът Исонцо, тогава наричан Сонтиус, който в римските междуособни воини много пъти беше служил като непроходимо поле, но сега Атила мина и него без съпротивление. От моста на Исонцо до стените на Аквилея се простира едно широко поле, навсякъде засадено с дървета и лозя; хунската войска мина през това поле и не остави нищо, освен прах и пепел. Най-сетне Атила стигна до големия и силно укрепен град Аквилия, където се намираше една голяма войскова охрана и, разполагайки се наоколо, подложи града на тясна обсада. Този град беше като щит пред цяла Италия и я защитаваше от неочаквани нападения на варварите откъм Дунава и от предумишлените нападения на цариградските царе. Реката Натиса, която минаваше покрай стената му от източната страна и се втичаше до 4 часа път далеч от този град в Адриатическо море, създаваше в устието си едно прекрасно пристанище, в което римските кораби стояха обичайно да пазят това море и да гонят морските крадци. Ние не знаем дали тогава там е имало или не кораби, това историята не ни казва. А градът, който беше така силно укрепен от природата и от инженерите, се считаше за непревземаем. Преди 52 години висиготските военачалници Аларик и Радагайс го бяха обсадили и нападнали напразно и сега Атила употреби срещу града всички тогавашни обсадни средства, но изминаха 3 цели месеца и той не можа нищо да направи. Почнаха да се усещат летните горещини; полето и околните села не можеха вече да дават на хуните нито храна, нито сено за конете им, а от друга страна научиха, че помощта, за която Аеций беше пратил да иска от източния цар Маркиан, дошла и слязла от юг в Италия; бе се чуло даже, че цар Маркиан се готвил да проводи войските си в Панония, за да пресече пътя на хуните, ако биха искали да се върнат. Всичко това караше хуните да загубят смелостта и разположението на духа си и да се страхуват да не пострадат от това, което им се беше случило при Орлеанската обсада (1); и не само това, но почнаха да роптаят, което е чудно за една Атилова войска. С накърнено честолюбие Атила не можеше да търпи това, но не знаеше какво да прави: Да остави Аквилея и да тръгне напред към Италия, би била немислима работа и можеше да му навлече големи загуби; а пък да остави и да се върне без нищо и това не му влизаше в сметките, защото така щеше да покаже, че е победен. Колкото и да размишляваше, все му се виждаше, че няма друго средство, освен да превземе Аквилея. В това трудно обстоятелство се случи нещо, което, освен него, никой не беше забелязал и от което той знаеше да се възползва, за да вдъхне отново смелост и почти извънредно усърдие на войската си и тъй да може да превземе града. Един ден, като обикаляше градските стени и мислеше как може да ги пеодолее, видя един щъркел, които си отиваше в гнездото на една кула на градските стени и който хвърчеше със своите малки, от които едното носеше на гърба си, а на другите помагаше да хвърчат напред и отлиташе, за да ги занесе някъде далече в полето. Атила, като наблюдава известно време тази птица, обърна се към своите придружители и им каза: „Виждате ли тази птица? Те познават по-добре от нас какво има да се случи, като си напускат жилищата, показват ни явно, че усещат, че градските стени и кули ще паднат и бягат, за да не се намерят в беда. И не мислете, че това предзнаменование е празно и лъжовно, защото наистина животните, които предусещат бъдещето си, си променят обичаите, когато се боят от някоя опасност.“. Тези Атилови думи се разнесоха бързо по целия лагер и в този момент едно ново усърдие завладя хуните, които отново почнаха да правят машини, да измислят всякакви разрушителни средства, да усилват щурмуването на кулите по стените и най-сетне успяха да събарят една част от тази градска стена и оттам да влизат в града и стремително подлагат жителите на сеч или да ги заробват, и да разграбват и разоряват града, така че Йордан, който пише един век по–късно, казва, че и по негово време са останали следи от този град, колкото да покажат къде му е било мястото (2). А освен грабежите и изтреблението на населението хуните изнасилваха жените: историята ни казва, че една прекрасна благородна жена на име Дугна или Дигна, която живеела в една кула над реката, като видяла, че войници влезли в къщата, от страх се хвърлила от кулата в реката, за да избегне позора, който тези варварски войници можели да направят. Това е печалният разказ на историците за този ден: Атила, за да си отмъсти на този град, който смеел да му се съпротивлява толкова време, го подложил на такова ужасно разоряване, което можеше да нанесе, с което хвърли в страх и трепет всички други градове. И наистина по цялата Венетия жителите се разбягаха, а други, без ни най-малко да се съпротивляват, отвориха на хуните градските си врати и така Конкордия, Алтинум, Падуа, Виченция, Верона, Мантуа, Бресция, Бергама и Кремона бяха взети и разграбени. От Венетия хуните минаха в Лигурия, която също завладяха и разграбиха, без да разорят двата ѝ най-големи града Милано и Тицинум, тоест Павиа. Тука историята споменава едно нещо, което добре показва пресметливия и горделив дух на хунския цар. Той, като се разхождал един ден в Милано, видял някъде си едно голямо изображение, на което двама римски царе седели на златен престол с багреница, наметната на рамото, и с короните на главите си и много скити (3), които след една победа се просват в нозете им, за да ги молят за милост. Атила, като разгледал добре това изображение, повелил начаса да го заличат и на негово място да изобразят него, седящ на престола и имащ пред себе си римските царе, натоварени на гърба си с торби, пълни със злато, които изсипвали в нозете му. През това разорение и опустошение на Задпадаиска Италия мнозина от жителите се разбягаха и, както казахме, за да се опазят, минаха към близко стоящите Адриатическите острови, направиха си колиби и така се зароди славният град Венеция (4). Така че без хунското нашествие този славен град вероятно не би възникнал.
 

Извадка от: Гаврил Кръстевич, Българска история, Том 1 Българска история под името на хуните. Издадена за първи път в Цариград в печатницата на Македония през 1869. Препис на съвременен български език: Николай Иванов Колев, ISBN 978-619-90656-1-7, Издателство ГУТА-Н, 2017, София, 316 стр. Цена 20 лв.

 

https://www.book.store.bg/p188433/bylgarska-istoria-tom-1-bylgarska-istoria-pod-imeto-na-hunite-gavril-krystevich.html


image




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 106910
Постинги: 151
Коментари: 196
Гласове: 389
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31