Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06 22:42 - След 171 години за първи път на български: Венелин, Юрий Иванович (2020) Критически изследвания към историята на българите
Автор: historybg2018 Категория: История   
Прочетен: 535 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 21.07 18:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
След 171 години за първи път на български: Венелин, Юрий Иванович (2020) Критически изследвания към историята на българите от идването на българите на Тракийския полуостров до 968 година, или до покоряването на България от великия руски княз Святослав. Издадена с даренията на българина И. Н. Денкоглу в Москва в типографията на Николай Степанов през 1849. Превод от руски: д-р Николай Иванов Колев. Издателство ГУТА-Н, София, 2020, ISBN 978-619-7444-26-1. (Венелин, Ю. И. (1849) Критические исследования об истории болгар, с прихода Болгар на Фракийский полуостров до 968 года, или покорения Болгарии Великим Князем Русским, Святославом. М.: В тип. Николая Степанова, 1849. III, 342 с.) 352 стр., Цена 27 лв.

image
Книгата може да се купи за сега единствено от: 

https://www.book.store.bg/p281492/kriticheski-izsledvania-kym-istoriata-na-bylgarite-iurij-ivanovich-venelin.html

http://knigabg.com/index.php?page=book&id=54924

Няколко думи за този превод

 

            Уважаеми читателю,

 

В ръцете си държиш книгата на Ю. И. Венелин, Критически изследвания към историята на българите. Това издание излиза 171 години след първото руско издание в превод на български. 

Книгата е писана преди 1839 г., когато нашият народ е забравен от света и е пред прага на загубване на собствената си национална идентичност. Само по себе си написването на книгата и нейното публикуване след смъртта на Венелин от родолюбеца Денкоглу през 1849 година са събития от огромно значение за българското просвещение. 

Значението на Венелин за българското възраждане

              За да се разбере ролята на Венелин за нашето национално събуждане ще приведа няколко извадки от книгата на д-р Петър Цончев[1]: 

„В края на м. март 1831 г. Априлов се връща в Одеса. Още когато пристига, той почва да преживява кризата на своето национално свестяване. Трябвало е само малък страничен тласък, който да му даде смелост да се отърси окончателно от омаята на елинизма и да поеме пътя на истинския българин-родолюбец. Това се и случва още същата година. В ръцете на Априлова попада съчинението на карпатския русин Юрий Иванович Венелин „Древнiе и нынешнiе Болгаре“ (напечатано през 1829). Прочитането на тази книга го преражда окончателно. Книгата на Венелин тласва Априлов на работа и в служба на народа си - „поощри мене пръв към занеятiя“. Тази книга, преписката, която е водил в последствие със самия Венелин и запознаването му с малоруското движение и възраждането на малоруския народ му дават кураж пред всесилните тогава и в Русия гърци, както и пред руския учен свят, да излиза и го запознава с миналото на своята родина – България[2].

Възникналата у Априлов идея през 1831 г., когато е още в Цариград, за откриване на училище в Габрово, не го е оставяла минута спокоен, докато не я облече в плът.

Със съзнанието, че за политическото освобождение на българския народ, за неговото културно и стопанско издигане единственото предусловие е грамотността, че само тя ще го доведе до самосъзнанието с кого и за какво да се бори, В. Априлов начертава своя път на дейност: преди всичко - просвета на народа. Той не живее вече за себе си толкова, колкото за своите сънародници, българите, като става  пръв и най-ревностен проповедник на българското образование и ратник на културното обособяване на българския народ с думи и дела.

Тези чувства на В. Априлов към неговите сънародници личат и в писмото му до Ю. Венелин с дата 22 май 1836 г., в което между другото той пише, че макар и малолетен да е напуснал своето отечество и малко да помни езика свой (поради търговските си занятия в Русия), все пак счита за свещен дълг да обича своите и да послужи за насаждане просветата между своя народ.

Като споделя мисли с близкия си приятел и съотечественик Николай Степанов Палаузов и  взема съгласието му да жертват и двамата по 2 000 гроша ежегодно за откриване в родното им място Габрово „гражданско, по новата взаимноучителна метода, училище“, като убеждава за сътрудничество и други габровци в Букурещ, Априлов се отдава всецяло, до края на живота си, на просветата на своя народ[3].

На 20 юни 1832 г. Априлов и Н. Палаузов турят паричната основа на Габровското училище с направата на един тефтер „кондика“ за събиране на помощи, като първи записват по 2000 гроша[4].

От събраните суми между гражданите в Габрово, даренията на Априлов, а и от други лица, училището почва да се строи на 23 март 1833 г. В 1834 г. то е вече изкарано, а на 2 януари 1835 г. открито от специално подготвения за него по новата взаимноучителна метода отец Неофит Рилски.“ 

Няма да се спирам тук, че това е началото на изграждането на гимназиалното образование, първо в Габрово, а след това в България, за което Априлов приживе подкрепя образоването на 40 младежи в Русия, бъдещи учители в Габрово, чиито имена след това се виждат сред строителите на модерна България (Бурмов, Гюзелев и мн. др.) и завещава състоянието си за развитието на гимназията в първите години с безплатно обучение на учениците. 

На друго място в труда на д-р Цончев четем: 

„Априлов пръв между просветените българи по онова време схваща значението на етнографските материали за делото на българския народ. Едничък между всички той се явява в услуга на Венелин по събиране на такива материали, да ги прави чрез него достояние на учения свят, а след смъртта му и сам лично.“ и още „…В писмото си до Венелин с дата 22 май 1836 г. Априлов между другото пише: „Между тем мы с нетерпение ожидаем последних частей вашей Истории. Мы уже писали отцу Неофиту, по Вашему требованию, собрать разных народных песен, ибо, как уверяют здесь наши соотечественники, Габрово славится поэтическим духом и лучшими художниками музыки, так что они импровизируют на дан предмет прозою и рими“. И още: „…Със събираните етнографски и други материали Априлов е бил в услуга на Венелин, който, като негов ръководител, му е  дал и първите упътвания върху програмата за изучаване на българския народ в езиково, етнографско и историческо отношение[5]. На Венелин Априлов е изпратил и един препис от историята на о. Паисий. Това е било още в 1837 г.[6] През 1839 г. Априлов загубва своя ръководител - Венелин. От благодарност към него, той взема инициатива за събиране на средства за издигане подобаващ паметник, с който да се увековечи името му. Средствата се събират скоро и паметникът бива поръчан в Италия.

 Като уведомява руския учен Н. В. Савелев – Ростиславич за това, искайки мнението му за надписа върху паметника, между другото Априлов му пише следното: „Пусть хотя хладный мрамор послужит выражением пламенной признательности их (на българите) к покойнику и доказательством, что  болгары ценить услуги, оказанная их отечеству[7]. И наистина, паметникът се издига в Москва през 1841 г. със следния надпис: “Напомнил свету о забытом, но некогда славном и могущественном племени болгар и пламенно желал видеть его возрождение“. Така чрез Априлов, българският народ се е издължил на Венелин за неговата голяма заслуга. Букурещкият българин Тома Пешаков пък му е съчинил приживе ода, а след смъртта му „Ридание“….“

 

А сега няколко думи за книгата 

            Авторът е роден в Задкарпатието, в тогавашната Австроунгарска империя, където от древни времена са живеели и българи. Русите го наричат румънски или карпатски русин, но по огромната му любов към всичко българско демонстрирана във всички негови трудове се вижда, че по един или друг начин той е закърмен с български дух. Получавайки  образованието си в такива заведения като: Унгварската  гимназия в Сатмарския епископски лицей, във философския факултет на Лвовския университет, в медицинския факултет на Московския университет той несъмнено е слушал лекции от начетени преподаватели и имал достъп до ценни старинни книги, от които е възстановил историята на един непознат за тогавашния свят народ – българите.

Не бива да се очаква, че първата печатана на руски българска история ще бъде безукорна, но в нея има ценни сведения и разсъждения, които са актуални и днес. Нека дадем няколко примера:

В Паисиевата и Зографската[8] истории, в Историята на Спиридон Габровски[9] се казва, че всичко, което ние днес  приписваме за въвеждането на християнството като държавна религия, реставрацията на езичеството от сина на Борис, Владимир, неговото ослепяване и възцаряване на Симеон е съобщено за княз Тервел. Венелин стига до извода, че Владимир е наистина син на Борис, но неговото християнско име е Симеон. Така, че при него няма втори брат, който да се е опитал да възстанови езичеството и да бъде ослепен… И така, това е в унисон със споменатите три извора.

Венелин разглежда българската империя от Германия до Дон при Симеон, като държава с два центъра – Плиска и България на Тиса с множество подчинени княжества. Фактически той идва до извода, че всички днешни средноевропейски държави възникват на територията на българската империя. Много от гражданските войни по Симеоново време са обяснени с неуспешните въстания на васалните княжества,  без да бъдат  потискани от централната власт, против въвеждане на християнството като имперска религия.

Изключително интересен е  анализът  на взаимодействието на триъгълника Русия, България, Византия, по Борисово, Симеоново и Петрово време.

Фактически, въвеждането на християнството като държавна религия води в началото, както вече споменахме, до неуспешни въстания на народи като сърби, хървати, словенци, угри, адриатически украинци, жители на Щирия, козари и др., които все пак приемат християнството. Началото на упадъка на българската империя Венелин свързва с властолюбието на могъщия Симеонов воевода Георги Сурсувул, който вместо да издигне най-стария и най-опитния син на Симеон, назначава най-младия, най-мирния и най-неопитния, Петър, с цел сам да бъде фактически господар на империята. Другите Симеонови синове, Боян, Михаил и Йоан, са направени управители на важни княжества.

Започналите граждански войни, първо на запад от Михаил, след това на изток от Йоан, разтърсват империята. Воюващите князе търсят подкрепата на Святослав и отварят вратите на много български крепости за русите на Святослав. От това се възползват магярите и заемат с малко народ окончателно сегашната си родина, русите от Киев и на юг от Киев престават да плащат данъци на козарите-българи, а сърби и хървати придобиват с помощта на Византия своята независимост.

Венелин вижда в крупните морски нападения на Руси срещу Византия пряка подкрепа на князете въстаници, искащи първо да подкрепят антихристиянските сили през Борисовото време, а по времето на Игор и Борис, като пряка подкрепа на князете, воюващи за свалянето на Петър, по времето на Игор и Петър.

Анализът на Венелин показва, че времето на цар Петър въобще не е толкова мирно и спокойно, както се рисува в сегашните български учебници, а време на жестока гражданска война, довело в последствие до разруха на държавата.

Четвъртият син на Симеон, Боян, е описан от гръцките автори с неясната характеристика „магьосник…“, който може да се превръща във вълк и т.н. Венелин съпоставя тези сведения с онова, което е възпято в „Сказание за полка на Игор“, и стига до извода, че Боян е онзи Симеонов син, който е възпитан в най-добрите културни традиции на Златния век на Симеон, силно свързан с изкуството и литературата на своето време.

Друг интересен момент е, че Венелин разглежда козарите по всички известни му свидетелства като българи. Доминиращото влияние на българите над южните руси, той свързва пряко с козарите, а също така и навлизането на българската култура в Русия чрез тях.

Четейки сведенията, че киевските руси и други руски народи са в древността  данъкоплатци на козарите, че и българите на Волга са данъкоплатци на козарите, и съобразявайки се с факта, че козари, дунавски и волжки българи са един народ, виждайки че има многократни движения на български войски от север към юг през Дунава той си задава въпроса как е възможно това на такава огромна територия и стига до извода, че има придвижване на българския народ от Волга към Балканите и колонизиране на руското население по този път. Ние днес знаем, че има експанзия първо на населението от Балканите по Дунава и притоците му, по северното Черноморско крайбрежие и вливащите се в него реки и техните протоци, и след това многократни завръщания и не бива да виним Венелин в това, че той е видял от ръкописите, с които е разполагал късното следствие, а не древните причини, намиращи се в още по-голям брой ръкописи достъпни днеска за науката.

Друг съществен принос на Венелин е неговото обяснение на възникналите заблуди за монголския, татарски произход на българите. Нахлуването на татари в днешна Русия и тяхното покоряване за известно време на руси и българи не е причина покорените да се наричат монголци. Също така оттеглянето на златната орда в Крим, който заедно със северното Черноморие е бил княжество на Велика България преди това, не е причина бившите жители на тези земи да се наричат татари.

Интересно е, че Венелин нарича и магярите угри, което според Г. Ценов е неправилно. „Унгарците (уногурите) са, първо, стари даки и, второ, един народ от славянската раса, докато маджарите са фино-монголски късни пришълци. Летописците от западните страни наричат маджарите унгри, защото живеят в страната на унгрите, но самия мaджар те наричат magyar. Той говори маджарски, а не езика на унгарите.“, виж Ценов[10]. А както Венелин сам казва: „Даже и  досега (преди 1839 г.) основаните от българите градове са запазили своите названия, като: Велики Варадин, Арадин, Сегедин, Боян, Доброчин, Будин, Белград, Землин, Моравица, Вершец и др.“. Независимо от това сведенията, които той е събрал за магярите са много ценни.

Съществен е  анализът на преписите на Стария Завет, използвани в славянските църкви на Моравия, Унгария, Словения, Сърбия, Хърватско, Влашко, Русия и т.н., който го води до извода, че те са на български език с българска граматика. Той показва и как преписвачи или преписват дословно българските текстове, или въвеждат русизми, запазвайки българската граматиката и така поставят началото на книжнината на Русия, която впоследствие е основата на руската култура днес.

Особен интерес представлява анализът му какви народи са унгарците, власите, печенегите, узите, куманите и др., развенчавайки наивни легенди. Тъй като той е роден в районите, в които тези народи в последствие са трайно населени, неговите сведения са от особен интерес.

Трудовете на Венелин по Българска история са и първите историко-философски трудове в нашата историография. Той анализира всяко сведение критично, проверявайки го дали не противоречи на формалната логика и на естествения ход на събитията в контекста на разглеждания въпрос. Това го води до унищожителна критика съпроводена с остра полемика на труда на патриарха на руската история Карамзин и др. известни учени от онова време, приемащи на вяра противоречиви сведения, по съществения въпрос за произхода на руската култура и книжнина и за ролята на Българската империя в развитието на бъдещите славянски държави, включително и на Руската държава.

И още веднъж драги читателю, тази книга не е перфектна. Има пасажи, които от гледна точка на информация, с която днес разполагаме не издържат на критика, но въпреки това, този документ има не само сантиментална стойност за нас българите, а съдържа отговори на въпроси, по които спорещите и днес могат да си сверят компаса. 

Няколко технически бележки 

            Венелин е направил бележки под линията. Към тях са добавени и бележките на тогавашния цензор. Според днешното езиково усещане думата „цензор“ звучи отрицателно, ограничаваща свободата на словото. В случая обаче, коментарите на цензора имат смисъл на коментари на рецензент на добро издателство в днешния смисъл на тази дума. Към тези коментари съм добавил и няколко мои, без претенции за пълно коментиране на книгата.

 И така, надявам се драги читателю, тази книга да бъде ценно допълнение в твоята сбирка от историческа литература.

 

29 февруари 2020

д-р Николай Иванов Колев

Херцогенаурах

Германия

 

Съдържание

 

1. Отечеството на българите

1.1 Дунавските селища на българите

1.2 18-годишната война

2. Преселение на българите от Влахия в Мизия и начало на сегашната България

2.1 Аспарух

3. Господство на българите в Унгария до идването на маджарите

(угрите), 634-910 г. Тудан, Каран, Жодан

4. Кралство България до неговото кръщене от 703 г. до 870 г.

4.1 Телец

4.2 Боян

4.3 Телерик

4.4 Кардам

4.5 Каран

4.6 Мудрак

4.7 Владимир

4.8 Борис

5. Покръстването на България

6. За писмеността

7. Владимир II (кръстен Симеон)

7.1 Войната с византийците

7.2 Пристигане на угрите (унгарците, турките, магярите).

Сведения за техния произход

7.3 Следствие в полза на руската история

7.4 Войната с угрите 890-898

7.5 Войната с русите

7.6 Мир с русите и настъпателен съюз срещу византийската империя

7.7 Войната с византийците. Русия помага на българите в тяхната война срещу империята през 903-907

7.8 Русите, заедно с угрите се втурват през Карпатите в Унгария,

нападат българските владения и се населват в тези места през 903-955 г.

7.9 Що за народ са печенегите?

7.10 Власи

7.11 Римска колония

7.12 Отблъскване на волжските угри и русите от българите

8. Смяна на правителствата на Византия и Русия през 912 г.; последствия причинени от нея; война с византийци и с руси

8.1 Ахелойската битка

8.2 Сражението при Катасирт

8.3 Сражения при Моглав и Пиги

9. Последните години от царуването на Владимир II Симеон 928-931

9.1 Сведения за българската литература

10. Петър I.

10.1 Георги Сурсувул издига  най-малкия син на Петър, и става негов опекун

10.2 Княз Боян

10.3 Сватбата на Петър с Мария

10.4 Въстанието на княз Михаил в Западна България

10.5 Въстанието на княз Йоан в Източна България, привличане на княз Игор на страната на Йоан срещу Петър I.

10.6 Морската експедиция на княз Игор в помощ на Йоан срещу Петър I.

10.7 Сухопътната експедиция на княз Игор в помощ на Йоан срещу Петър I.

10.8 Вътрешни борби за власт в Източната римска империя, ход на войната

10.9 Отвличането на княз Йоан в Константинопол. Край на

въстанието и неговите последствия за територията на България

10.10 Южна Русия бива освободена от българското наместничество и присъединена към северна Русия

11. Възникване на Сърбия

12. Възникване на Унгария

13. Общи взаимоотношения между трите народа руси, българи и византийци през 946-979 година

13.1. Руси с византийци

13.2. Взаимоотношения на българите с византийците

13.3. Взаимоотношения на руси и българи

14. Следствия на тесните взаимоотношения на руси и българи

15. Положението в България

16. Бунтът на българите, воден от Шишмановите синове Ааарон, Самуил, Давид и Моисей

17. Войната с русите. Трагичният край на царуването на Петър I, 967-968

18. Какъв народ са ясите (язигите)?

19. Епилог

 Други книги на този издател: https://www.book.store.bg/c/p-pc/id-12287/knigi-ot-nikolaj-ivanov-kolev.html

 

 

 


[1] Цончев, Петър (1934) Изъ общественото и културно минало на Габрово, Исторически приноси, Печатница „Художникъ“, стр. 797, София. А също и Цончев, Петър (1996) Из общественото и културното минало на Габрово, Второ Издание, Абагар, В. Търново. - Б. изд.

[2] Противно на проф. Ив. Д. Шишманов, който смята (гл. Литер. Кюстендил. 190. Стр. 73-82), че Априлов е имал лична среща с Венелин преди 27 септември 1837 г., нашето убеждение е, че такава среща никога не е имало. Запознаването и приятелството им е станало с писма.

[3] Венелин, Ю. О зародише новой Болгарской литературы. Москва. 1838. Кн. Первая. Стр. 26.

[4] Намира се в Арх. отдел при Соф. нар, библ. под No. 7792.

[5] Гл. писмото на Венелина до Априлова. Сб. Н. ум. Кн. И. Стр. 177.

[6] България 1000 години, София 1930, Т. I. Стр. 279.

[7] Славянский сборник. Спб. 1845. Стр. LXXVI.

[8] Академик Йордан Иванов, Зографска българска история, Преписана през 1785 г. от монах Яков, в параклиса Св. Апостоли, Препис на новобългарски: Д-р Николай Иванов Колев, Издателство ГУТА-Н, София, 2019. ISBN 978-619-7444-25-4.  50 стр.

[9] Спиридон Габровски, История во кратце о болгарском народе словенском. Пето издание. Първо издание: 1792 г. Препис на съвременен български език: Минчо Георгиев Минчев, Издателство ГУТА-Н, София, 2019. ISBN 978-619-7444-21-6.

[10] Д-р Ганчо Ценов, Произход на българите и прародината на славяните. Историко-филологическо изследване на историята на тракоилирийци, скити, готи, хуни, келти и др. Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven, eine historisch-philologische Untersuchung ьber die Geschichte der alten Thrakoillyrier, Skyten, Goten, Hunnen, Kelten u. a., von Dr. Gantscho Tzenoff, Lektor an der Universitдt Berlin, 1930, Walter de Gruyter & co., превод от немски, Николай Иванов Колев. Издателство GUTA-N, София, 2018, ISBN 978-619-7444-10-0. Стр. 392. - Б. изд.

Други книги на този издател:

https://www.book.store.bg/c/p-l/m-3547/guta-n.html

https://ciela.com/publisher/guta-n.html

http://knigabg.com/index.php?page=publisher&id=2606
image

 




Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: historybg2018
Категория: История
Прочетен: 303392
Постинги: 229
Коментари: 346
Гласове: 1127
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31