Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2018 16:20 - Пътят на моите ученици: Кого смятам за свой ученик
Автор: pristan Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1070 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
      Че така ви ние учим,

     нека да не ви упрекват.

     Как да си го обясните?

     - То дълбоко в вас отеква.

                     Гьоте

                     („По-високо и най-високо“)

 

 

Кого смятам за свой ученик

 

     Че аз не мога, разбира се, да призная за свои ученици всички, които се обявяват за такива, съвсем не бива да смущава онези, които със своите дела и постъпки наистина са доказали, че са мои ученици, или пък са готови да се утвърдят като истински духовни ученици.

     Всеки човек е свой собствен съдник!

     Съдник на самия себе си, и неговата присъда остава навеки „неотменима“!

     Тази присъда не е плод на мисловно правораздаване, тя е правоутвърждаване на дело!

     Всеки определя себе си чрез своето собствено поведение и не може да бъде нищо повече от онова, на което го прави способен поведението му.

     Външните жестове или произволно избраните етикети могат наистина да подведат самооценката на даден човек и да заблудят околните, но не са в състояние да променят абсолютно с нищо обусловеното от собствените му постъпки място в субстанциалния духовен живот.

     Който наистина е мой ученик, той знае това, защото съзнава, че постъпва така, както моето учение изисква всички да постъпват.

     Той не се нуждае от изричното ми признание, понеже собствените му дела с абсолютна сигурност му сочат дали мога да го причисля към своите, или не.

     Не бих могъл да направя нито един човек свой ученик, действително свързан с мен в Духа на Прасветлината, ако той не е такъв сам по себе си – чрез своята воля, чрез мислите, чувствата, думите и постъпките си!

     Дали някой мой ученик ме познава лично, или не, няма абсолютно никакво значение за него.

     Тленният, несъвършен, подложен на най-различни страдания физически човек, чрез когото изживявам себе си на земята, е за мен точно същото в този видим свят, каквото е и видимата стрелка за скрития механизъм на часовника.

     Той е само посредник на излаганото от мен учение.

 

     Остава също без всякакво значение и с нищо не доближава даден човек до мен като ученик твърдението му, изразявано по един болезнено сектантски начин, че бил „в учението“, понеже е „запаметил“ едва ли не всяка написана от мен дума.

     Ако извлеченото от моите книги остане единствено притежание на мозъка, то ще му принадлежи само дотогава, докато мозъкът е все още в състояние да го „задържи“.

     Нищо от така „задържаното“ не може да бъде трайно!

     Само превърнатото в дело и начин на живот остава трайно притежание: – дори тогава, когато нито един от мозъчните атоми няма да е вече в онова състояние, което е било някога необходима предпоставка да се схване казаното от мен. –

     Мой ученик не се става чрез някакво, „присъждано“ от мен, отличие.

     Мой ученик е онзи, който се задълбочава в дадените от мен напътствия и поема пред самия себе си задължението, доколкото му е възможно, да насочва занапред живота си в съответствие с изводите, произтичащи логически от тези напътствия.

     С мен самия всичко това е свързано само дотолкова, доколкото съм дал словесния облик на свидетелствата за своя собствен опит и съм станал изразител на стародавни учения, в чиято истинност съм имал възможността да се уверя.

     В случая става действително дума за сфери на преживявания, оставащи недостъпни за всички съвременници от западната част на света, – а и на Изток достъпни единствено за премалцина, никой от които няма за задача да ги направи достояние на обществеността.

 

     Едва ли бих могъл да забраня на някой от учениците си да ме нарича свой „Учител“, след като се знае, че в страните на изгряващото слънце човек като мен, както впрочем всеки духовен наставник изобщо, бива наричан с твърде близки до това понятие думи – бих могъл дори да се позова в случая на духовно обосновано право, – но всички тези наименования имат според мен смисъл и стойност само тогава, когато употребяващият ги си дава сметка за действителното състояние, обозначено чрез подобни понятия.

     Но тъй като това е по възможностите на крайно малък брой хора, бих помолил все пак да не се използва названието „Учител“, още повече че начинът, по който някой се обръща към мен или говори за мен, не би могъл по никой начин да го направи мой ученик.

     Немалка глупост е да се мисли, че едно чисто духовно отношение, простиращо своето действие далеч отвъд земния живот, може да бъде зависимо от каквото и да е външно засвидетелствувано признание!

 

     Едно не дотам правилно разбиране за дейността ми като духовен наставник се проявява и в това, че някои, със симпатичното само по себе си намерение да ми доставят радост, се смятат в правото си да ми изпращат с нескрито удоволствие всеки отзив в печата, чийто автор се е произнесъл ласкаво за книгите ми, или пък да ми отправят искрени съболезнователни писма, когато в някое долнопробно вестниче, чиито читатели никога не биха могли да бъдат мои ученици, анонимен невежа си позволи да прояви своята детинска липса на възпитание, без която не би се радвал на успех сред публиката.

     Общо взето аз се отнасям към отзивите за книги в добре редактираните списания и вестници с цялото уважение, безусловно дължимо на всяко становище, изразено от човек, който наистина има какво да каже.

     А и в повечето случаи още от първото изречение може да се види „ на кой Господ служи“ рецензентът и до каква степен заслужава внимание изразеното от него мнение, дори когато името му не ми е било предварително известено.

     Ако създавах чисто художествени произведения или пишех научни студии, отзивите за книгите ми щяха да бъдат от немалко значение за мен, защото бих се чувствувал длъжен да проуча отзвука от своята работа в преценката на компетентни специалисти, за да видя дали и доколко той би могъл да бъде полезен за по-нататъшната ми дейност.

     Но тъй като не заставам пред обществеността нито като белетрист, нито като представител на дадена наука или религиозна общност, а пиша своите напътствени книги единствено въз основа на резултатите от индивидуалния си опит и благодарение на една възможност за възприятие, каквато в наши дни никой друг европеец не притежава, то и най-добронамереният рецензент на моите текстове е изправен пред немалки трудности и неговият отзив не би могъл много да ми помогне, макар че може значително да допринесе те да попаднат в ръцете на онези, които имат нужда от тях и все още ги търсят.

     Вярвам все пак, че именно многобройните сериозни рецензенти, допринесли по този начин за разпространението на моите книги, ще разберат първи, че даденото от мен учение може да бъде преценено едва тогава, когато преценяващият го е започнал вече да постъпва съгласно моите напътствия.

     Едва ли си струва впрочем да се споменават крайно нелепите класифицирания на моите произведения или на самия мен, макар че и в частния си живот продължавам да се натъквам – в някои от многобройните писма, на които така и не бих могъл да отговоря – на доста странни схващания, поднесени ту в крайно забавна форма, ту с подчертано високомерие.

 

     Тук е може би мястото изрично да подчертая, че не съм в състояние да поддържам кореспонденция дори с истинските си и изпитани ученици, тъй че ако не последва отговор на адресираните до мен писма, това в никой случай не бива да се тълкува като потвърждение на известната поговорка „ да не дадеш отговор – също е отговор“, сякаш съм изразил по този начин мнението си за полученото от мен писмо или за неговия автор.

     Дадено писмо може силно да ме заинтересува или да събуди в мен най-горещо съчувствие – може да имам да кажа много неща във връзка със съдържанието му, – и все пак да съм принуден да се откажа да отговарям, тъй като в сегашния си обем кореспонденцията ми отдавна вече не се поддава на по-нататъшно разрастване, – и нея дори не успявам да поддържам както трябва, понеже това би означавало разпиляване на сили, изискващи максимална вътрешна концентрация, и не би могло да не навреди на стоящите пред мен жизненоважни задачи. –

     Моите най-близки ученици сами разбират това обстоятелство и се съобразяват с него – подобно разбиране не липсва и у по-далекостоящите, както се вижда от многобройните писма, замислени само като топъл, сърдечен поздрав от хора, които в повечето случаи дори не споменават адреса си.

     На всички тях искам да изкажа тук особената си признателност!

 

     Длъжен съм, от друга страна, най-категорично да се противопоставя на едно погрешно тълкуване на задълженията на ученика, което за жалост се среща нерядко, дори при иначе твърде напреднали и достойни за възхищение ученици! –

     Имам предвид стремежа да бъдат спечелени нови привърженици: – стремежа на някои да развиват един вид „мисионерска дейност“ за разпространяване на представеното от мен учение и да се отличат като негови „апостоли“.

     Нищо не би могло да бъде по-съдбоносно за мен и нищо не пречи повече на спокойната преценка и трезвото приемане на онова, което имам да кажа, – нищо друго досега не е пречело дори приблизително толкова на моето дело, колкото това погрешно насочено усърдие на предани ученици!

     Истински разбирам доброто намерение и знам всички съображения, изкушаващи към едно такова печално престараване, но не мога за съжаление да премълча горчивата истина за този припрян порив към разгласяване: – че той е отблъснал от непредубедени занимания със съдържанието на моите книги много повече хора, отколкото е спечелвал някога за тях. –

     А и подобна припряност винаги е проява на известно, макар и простимо, надценяване на собствената способност да се убеждава, както и на грубо подценяване на изначалните духовни сили, от които единствено зависят резултатите от делото на моя живот.

     Опитът ми показва недвусмислено, че сред всички онези, които мога да призная днес за свои истински духовни ученици, на пръсти се броят хората, чули първоначално за моите книги от някой „мисионерствуващ“ ученик. При всички останали книгите са „попаднали“ някак от само себе си – по колкото и странен начин да е ставало това, – понякога дори в ръцете на доста грубовати хора, без каквато и да е предварителна насоченост към духовното.

 

     Някои мои ученици очевидно не забелязват разликата между своята тъй добронамерена мисионерска работа и рекламната дейност на издателствата, наложена от търговски съображения. –

     А тази разлика е съществена!

     Докато при всяко лично, индивидуално вербуване на преден план винаги стои произволността, с която вербуващият избира вербувания, издателството насочва рекламната си дейност към цялата общественост и предоставя на духовното наставничество на всеки един да реши в чии ръце е време вече да попаднат книгите и в чии – не.

     Всяка рекламна дейност на издателствата изхожда от убеждението, че вероятно има безброй хора, които изпитват належаща нужда от моите книги, но не знаят още нищо за тях. Издателствата насочват рекламата си към всеки читател на своите пропагандни материали, въздържайки се от какъвто и да е личен избор. Подборът на онези, до които книгите ми достигат благодарение на издателската реклама, се предоставя на духовни сили, които никога не грешат.

    

     В противовес на това и най-добронамереното лично вербуване на отделни хора представлява – с изключение на малък брой особени случаи – груба намеса в сферата на душевните права на ближния.

     Такава неканена и в повечето случаи несвоевременна намеса може да накара подложения на тази прибързана обработка човек, у когото книгите ми попадат в един може би още съвсем неподходящ за него момент, колкото и различно да е било мнението по този въпрос на моя ревностен ученик, – да се почувствува направо отблъснат от тъй настойчиво препоръчваното му, още повече че немалко хора са склонни да признаят само онова, което сами за себе си са открили.

     А може би отблъснатият по този начин читател е щял след броени дни или седмици сам да попадне на книгите ми, от които сега, поради престараването на моя ученик, упорито страни, – за да ги открие все пак по подходящия за него начин, но вече с няколко години закъснение.

     Мога за жалост да посоча многобройни случаи, когато хора, станали обект на настойчиви опити от страна на някои прекалено усърдни ученици да бъдат спечелени за моите книги, са оказвали тогава най-решителен отпор, за да стигнат все пак, макар и доста по-късно, до мен и да ми разкажат за някогашните си премеждия.

 

     Затова нека този, който иска да действува правилно в това отношение, предостави на духовните сили, под чиято закрила се намират книгите ми, да определят към кого да бъдат насочвани те.

     Това съвсем не означава, че трябва да се избягва дори само да се говори за моите книги! Искам да предотвратя единствено мисионерското „обработване“ и „убеждаване“ на другите!

     А доколкото в повечето случаи тъкмо сред най-утвърдените ученици се среща подтикът да се застъпят и пред други хора за това, което на тях самите е донесло Светлина и просветление, даденият тук съвет ми се струва особено уместен.

 

     Длъжен съм също да предупредя още от сега всеки един от своите ученици да не поставя прекомерни изисквания нито към себе си, нито към останалите познати нему ученици.

     Пътят, по който ученикът стига до субстанциалния Дух и с това до сигурно осъзнаване на собствената си принадлежност към Духа, е освободен, чрез моята усърдна работа като пазител на този път, от многобройни пречки, чието преодоляване е изисквало преди свръхчовешко напрежение на силите.

     Не съм обаче в състояние да отстраня от пътя всички стръмнини, които могат да бъдат преодолени само с постоянство, тъй като от най-дълбока древност пътят минава през твърди канари!

     На нито един от учениците си не мога да спестя усилията на изкачването, – никого не мога да изнеса на гръб до върха!

     Но всяка стръмна пътека се изкачва най-бързо не чрез горещене и припиране, а само ако пътникът съумее винаги тъй мъдро да отмерва силите си, че да не стане жертва на преумората. –

     Спокойното упование и дейната вяра в собствените сили приближават търсещия много по-бързо до високата му цел от всяко пренапрягане на волята, на каквото нетърпеливият е тъй склонен да се поддаде!




– – – – – – –
Източник: "Пътят на моите ученици"
Издател: Консулт Интернационал
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
           светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Преводач: Борис Стоянов




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pristan
Категория: Лични дневници
Прочетен: 415605
Постинги: 375
Коментари: 419
Гласове: 2831
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031