ПЪРВИ ОПИТИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ

Заговорът в Търново 1393 г. Походът на Стефан Елеазар 1402 г. Въстанието на Шишмановци 1405 г. Въстанията на богомилите 1413 г. Тимошкото въстание 1413 г. България и междуособиците между наследниците на Баязид 1413-21 г. Фружин минава отново Дунава 1426 г. Френският рицар Бертрандон за българите 1432 г. Първият поход на Владислав III Варненски 1443 г. Вторият поход на Владислав 1444 г. Георги Кастриот и освобождението на Западна Македония 1443-1467 г. Полякът Филип Буонанорски за българите 1490 г.

 „Нека никой не си мисли, че свобода се

добива без кръв и без скъпоценни жертви!“

Г. С. Раковски

  Още през 1393 г., същата година, когато Търновска България пада под турско иго, българските първенци от този край замислят широк заговор за превземане на турския гарнизон в Търново и възстановяване на Търновското царство. По това време Видинска България още съществува. Тя бива завладяна през 1396 г., а старопланинските крепости Ловеч, Враца, Троян, здраво укрепени, още цели 70 години са били владени от българите и падат последни на Балканския п-в няколко години след падането на Цариград 1453 г.

 Заговорът става със знанието и съдействието на търновския патриарх Евтимий.

 Турските власти забелязват това раздвижване в Търновско и решават да смажат още в зародиш заговора. Под предлог, че ще дадат някои съвети и нареждания за живота и поминъка на българското население, те свикват всички български първенци от града и околността на събор в Търново. Българите и не подозирали, че турците им кроят примка, за да унищожат цвета на народа ни, и се събират в Търново. Подобно на Вартоломеевата нощ във Франция турците успяват да избият първенците и по-будните хора в Търновския край и народът бива обезглавен, оставен без духовни водачи. Малцина писатели и общественици като Григорий Цамблак, Киприян, Константин Костенечки и др. успяват да избягат в чужбина.

 Въпреки това българите не се отчайват. Гръцкият историк Спиро Теотокис съобщава, че през 1402 г. българският воевода Стефан Елеазар застава начело на един полк българска войска и в съюз с монголския владетел Тамерлан разбива турците при Ангора, след което поражение турският султан Баязид от скръб за азиатската част на Турция, завладяна от монголците, умира.

 През 1405 г. избухва въстанието на Шишмановци. То е едно от най-първите въстания на българите за смъкване на робството след несполучливия опит на Патриарх Евтимий. Обхваща Пиротско и Тимошко. Причините. за въстанието са следните: след смъртта на султан Баязид (син на първия султан завоевател Мурад I) между синовете му Сюлейман, Мохамед и Муса (наречен за зверствата му Кеседжия) избухват взаимни борби кой да владее бащиния престол. Българските земи минавали ту в ръцете на единия, ту на другия и били подложени на грабежи и пожари. Започнало силно брожение против турската власт. Начело на това движение застават избягалите  в Маджарско (Унгария) братовчеди Шишмановци: Владислав, известен под името Фружин, син на Ив. Шишман, и Константин, син на Страцимир. (Владислав първо избягва във Видин, а после заедно с Константин минават в Маджарско).

 Те влезли във връзка с Търново и други български градове за общо въстание, но както отбелязахме, там въстанието бива разкрито преждевременно и потушено. Най-големи приготовления били направени в западнобългарските покрайнини. Въстанието избухва през 1405 г. и обхваща цялата Тимошка област, но въстаниците нямали достатъчно оръжие и биват разбити от сина на Баязид Сюлейман. Константин избягва в Белград, където умира през 1422 г., а Фружин с много българи се преселва в Трансилвания (първото преселване на българите в Унгария), където заема видна служба във войската на Сигизмунд и води бой с турците още няколко пъти, като доживява до дълбока старост. Умира през 1460 г. За участието му в боевете против турците му биват дадени от маджарския крал много земи и грамота със следното съдържание: „Тая земя се подарява Фружину, сину бившаго царя българскаю Шишмана, за оказаната му храбрость въ благополучните и злополучни войни на маджарите противъ турците и другите неприятели на царството“.

 През 1413 г. избухват така наречените богомилски въстания начело с Бедредин – знаменит учен, философ и съдия на времето. Въстанието обхваща всички български земи между Балкана, Бяло море, Вардар и Марица. То продължило няколко години и турските войски биват бити по части навсякъде. Турците организират в Азия грамадна армия и потеглят към България, като си послужват с ловка маневра. Те дали да се разбере, че ще нападат уж откъм Одрин по Марица, където изпращат незначителни части, а с главните си сили минават по Беломорска Тракия, явяват се в тил на въстаниците и в главните боеве при Серес разбиват българите и после унищожават поотделно всичките им части. По този начин въстанието бива потушено. Водителите на въстанието биват изловени и избесени.

 Същата 1413 г., десет години след първото Тимошко въстание, в Тимошко и Моравско се разгаря отново борба с център крепостта Свърлич, но и това въстание бива потушено.

 По това време 1413-21г. междуособните борби между наследниците на Баязид се разгарят и българите вземат най-активно участие ту на страната на единия, ту на другия, за да отслабят турската власт.

 Български дейци започват да работят за освобождението на България и чрез помощ отвън. Така през 1426 г. синът на Ив. Шишман - Фружин, заедно с унгарския военачалник при крал Сигизмунд - Пипо (Филип Маджарин), и влашкия княз Дан II минават Дунава и нанасят голямо поражение на турците, които оставят 15 000 души убити.

 Описанията на чужди пътешественици от това време свидетелстват, че духът на българите бил запазен. През 1432 г. френският рицар Де ла Брокер Бертрандон пътува през България и за духа на софиянци съобщава следното: „Турците в София са още малко, а българите повече. Това дава желание на последните да отхвърлят робството, ако има кой да им помогне“.

 И наистина само 10 години по-късно, когато през 1443 г. полският крал Владислав III Варненски с полски и маджарски войски, начело с воеводата Ян Хуниад (Янкул войвода, Сибинянин Янко), обявява война на Турция, към войските му се присъединяват хиляди българи и сърби. (Владислав III обявява война на Турция по приказ на папа Евгений IV, който желае да изгони турците от Европа. Папа Евгений IV влиза във връзка и с българските първенци, когато се обяви поход срещу Турция, да се надигнат и помогнат за изгонването на турците). Войските на Владислав, подпомогнати от българското население, в едно скоро време превземат почти цяла Западна България заедно със София и се отправят за Пловдив. Когато стигат до Костенец, историческият проход Траянови врата бил силно укрепен, лошата зима не позволявала да се заобиколи и Владислав се връща, като сключва с Турция Сегединския мир през 1443 г., според който на Унгария се давала Влахия, сръбският деспот Юрий Бранкович, съюзник на Владислав, си възвръщал Сърбия като васална, а България остава пак под Турция.

 Папа Евгений IV не бил доволен от постигнатите резултати и затова Владислав III нарушава мирния договор и през пролетта  на 1444 г. отново настъпва - този път в Северна България. Той минава Дунава при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват  хиляди нови доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунава биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на Мурад II от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбският деспот Юрий Бранкович не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бей) да се присъединят към Владислав.

 Мурад II със 125 000 войска (а Владислав с 20 000) минава зад тил на Владислав, като се разполага при с. Инджекьой и Пашакьой на запад и север от Варна. На 10 ноември 1444 г. Мурад II забива на прът Сегединския мирен договор, нарушен от Владислав, обикаля с него войските си, разпалва техния фанатизъм и напада Владислав от всички страни. Два дена кипи страшна сеч, в която загиват 10 000 от Владиславовите хора заедно с него и около 30 000 турци. Само отделни части от войските на Владислав с Ян Хуниада успяват да се спасят през Дунава и Цариград.

 Поменатият Георги Кастриот владее Западна Македония четвърт столетие,  1443-1467 г. Той е легендарен българо-албански герой, известен под името Скендер бей. Син е на Ив. Кастриот и на Войсава (българска болярка). Когато Владислав Варненски обявява война на Турция и настъпва в България, Георги Кастриот се обявява за негов съюзник, организира широк заговор, освобождава цяла Западна Македония: Горни и Долни Дебър, Охрид, Струга, Леш и пр. и цели 25 години – четвърт столетие до смъртта си (1467 г.), със своята 20 000 войска нанася редовно тежки поражения на стохилядни турски войски. Когато Владислав Варненски настъпва в Северна България, Георги Кастриот със своята 20-хилядна войска потегля да се съедини с полските и маджарски войски и с българските въстаници в Северна България, но сръбският васал на турците Юрий Вуков Бранкович, тъстът на Мурад II, му попречва.

Със смъртта на Владислав Варненски българският народ изгубва един голям приятел и защитник, претърпява тежка загуба, но вярата му в освобождението на България не угасва. Той вярва, че ще настъпят други благоприятни моменти и че българският народ ще бъде отново свободен. За това свидетелстват и съобщенията на чужди пътешественици по това време. Така ученият хуманист Филип Буонакорски (1439-1496 г.) като пратеник на полския крал Казимир Ягелончик обикаля Долна Мизия (Северна България), Тракия, Македония и Гърция и в един меморандум до папа Инокентий VIII през 1490 г. пише: „След преминаването на турците в Европа многобройните гърци и много по-малочислените българи, бошняци, епироти и др. населения, като се убедиха, че турците не са толкова силни и многобройни, колкото ги бе представила мълвата, сега ламтят от еднакво желание и еднаква нужда и с готовност очакват случай да свалят от себе си хомота на робството.“. Но папата и Европа по това време били заети с началото на реформацията и не се притекли на тия повици.
 

Други книги на този издател:

https://www.book.store.bg/c/p-l/m-3547/guta-n.html

https://ciela.com/publisher/guta-n.html

http://knigabg.com/index.php?page=publisher&id=2606