https://www.book.store.bg/p219959/zachatkite-na-bylgarskata-istoria-h-jonkov-vladikin.html

https://ciela.com/zachatkite-na-balgarskata-istoriya.html

https://m.helikon.bg/211689-%D0%97%D0%B0%D1%87%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F.html

http://knigabg.com/index.php?page=book&id=47724

Преданието е било общоприето и по тогавашните понятия не е могло да има съмнение в него. Според Одисеята на Омир защитниците на Троя били силни даже и тогава, когато гърците с измама влезли в града, защото Одисей съветвал другарите си, като се наплячкосали, да бягат, обаче те не го послушали и мнозина от тях пострадали. Освен странстването на Одисей, който се връщал у дома си, ние имаме и завоевателното странстване на Еней, който напуснал Троя след войната и с дружините си потеглил да търси поселения. Вергилий в „Енеида” ни описва с исторически подробности това странстване.

            Каквото и долно мнение да има историята за преданията, тя обаче съвсем не ги пренебрегва, защото има нещо действително в тях. Не може да бъде съвършена измислица заселването на Еней в Италия, нещо, което единодушно се приемала цялата древност. Приблизителните вероятности са тези: финикийците отдавна са били минавали по тези страни, настанили се в Испания и Еней ги намира в Картаген, където е гост на царицата им. Като минава в Италия, ние не го виждаме да намира там нито финикийци, нито много гърци, а заварва едни туземци, които имали своите многочислени воеводи. Сред тях в Южна Италия се настанил той, когато там същевременно е имало и други траки, които се изселили из Пафлагония и под името енети или венети се населили около сегашната Венеция. По този начин Италия се явява всецяло под влиянието на тракийската култура, което вследствие на съседството е съвършено естествено. Така още Омир ни говори, че дошли защитници на Троя от долината на Вардар, което показва, че Приам, царят на Троя, е имал власт над цяла Македония, а може би и до Адриатическо море: на Еней оставало с другарите си авантюристи да мине морето и, подобно на скитите готи, да стане господар на една плодородна страна, многочислен народ и съседни на търговските поселища на финикийците. Това предание се потвърждава още и от обстоятелството, че по цяла Италия ние не виждаме населението да е усвоило нещо от културата на финикийците, докато следите на тракийската култура са многочислени. Италианският народ почти всецяло е под опеката на тракийската цивилизация, отчасти усвоена направо, отчасти заета чрез посредничеството на гърците. Оттогава и досега зендо-самскритът цари в езика им. Поверията им, обредите им, боговете им също така са повече тракийски.

            Както и да е, но римляните са се считали с троянско произхождение, а е известно, че жителите на Троя са били траки. Тук ще приведем свидетелство на Тит Ливий, роден през 58 година преди Христа, написал обширната „Римска история”, която започва така:

            „Достатъчно достоверно е – Jam primum omnium satis constat, - че след нападението на Троя гръцкото отмъщение се разпространило над троянския народ. То пощадило само Еней и Антеор, било поради покровителството на едно древно право на гостоприемство, било поради това, че той постоянно давал съвети да се върне Елена на мъжа си и да се сключи мир. Това задължило победителите да ги пощадят. Също така общоизвестно е, че след различни приключения Антенор, начело на една многочислена войска от енети, които изгонени от Пафлагония поради бунтовничество и лишени от царя си, Пилемен умрял под стените на Троя, търсещи един главатар и едно убежище, достигнали до дълбините на Адриатическия залив и като гонил пред себе си евганите, настанени между морето и Алпите, енетите, съединени тук с троянците, им завзеха земята. Мястото, където най-напред се спрели, нарекли Троя, също и областта, а самите те се нарекли венети. Еней напуснал отечеството си по същите причини, но предупреден от съдбата да извърши по-големи дела, дошъл най напред в Македония, оттам минал в Сицилия, откъдето постоянно търсещ едно ново отечество, стига с корабите си в Лаврентия, наречена още Троя. Едвам слезли на този бряг, троянците, на които дългогодишното скитничество по моретата оставило само оръжията и корабите, се пръснали по полето да търсят плячка. Като видели това, цар Латин и аборигените от града и околността, които тогава населявали тази страна, се заловили за оръжието си, за да отблъснат нашествието на чужденците. Според едни  Латин, след като бил победен, сключил мир и се съюзил с Еней; според други - двете войски стояли една срещу друга и чакали да се бият, когато Латин, обиколен от първенците си, повикал на една среща началника на чужденците. Той го питал каква е народността му и откъде иде, какво нещастие го е изгонило от отечеството им и какво намерение ги е довело до бреговете Лаврентийски. Когато узнал, че те са троянци, че началникът им е Еней, син на Анхиз и Венера, и че са бягащи от отечеството си и от стопените в пламъци домове, търсили едно прибежище и място да построят един нов град, проникнат от тържествения изглед на този славен народ и на онзи, който го предвождал, гледащ го разположен за война и мир, той подал ръката си на Еней като залог за бъдещето си приятелство. Тогава се сключи договор между началниците и войските се сближиха. Еней стана гост на Латин, а Латин, за да стегне с домашен възел съединението на двата народа, му даде дъщеря си за жена в палата си пред жертвеника на домашните си богове. Това съюзяване утвърди троянците в надеждата да заменят скитничеството с едно постоянно местожителство. Те основаха един град. Еней го нарича Лавиниум, по името на новата си съпруга. От този брак наскоро се роди един син, когото родителите нарекоха Аскан.

            Аборигените и троянците трябваше задружно да издържат една война. Турно, цар на племето ритуля, комуто Лавина беше обречена преди да се венчае за Еней, докачен от даването ѝ на чужденеца, обяви едновременно война и на Латин, и на Еней. Никоя от двете армии не можеше да се похвали с изхода на войната, защото ритулите бяха победени, но аборигените и троянците загубиха началника си Латин. Турно и ритулите, недоверчиви в щастието си, търсеха подкрепата на силните тогава, цъфтящи етруски и на техния цар Мезен. Този цар, който изначало постави столицата на империята си в Каре, град доста богат, не можеше да не завижда на издигането на един нов град, като се боеше за сигурността на заплашените вече съседни народи от бързото нарастване на троянската колония, той лесно присъедини оръжието си към онова на ритулите. Принуден да се противопоставя срещу такива съюзници, Еней, за да си осигури предаността на аборигените против тях, пожела да съедини под едно име двата народа, подчинени на едни закони; той ги сля под общото название латини. От тази минута нататък аборигените не отстъпваха на троянците във верността си и предаността си към Еней: силен с тия средства, той с тези два народа, чието сливане ставаше ежедневно по-силно, дръзна да се опре на могъществото на етруските, които тогава пълнеха земята и морето по цялата дължина на Италия, от Алпите до проливите на Сицилия с шума на името си. И макар че той под защитата на крепостите си се противопостави на неприятеля, в края на краищата изведе войската си и даде сражение. Латините победиха: но с това именно се свършиха земните дела на Еней; а каквото и име да е позволено да го наричаме, вярно е, че той е погребан при бреговете на Нумиция и го наричат Jovem Indigetem – Юпитер Индигет.

            Аскан, син на Еней, не беше на възраст да царува: при все това той стигна юношеска възраст, без да се накърни с нещо властта му. Лавина имаше силна душа. Настойничеството на тази жена беше достатъчно, за да запази за това дете силата на латинците, царството на дядо му и онова на баща му. Никак не мога да реша, понеже не могат да свидетелстват фактите от една такава дълбока древност, дали наистина се е касаело до Аксан или до едно друго дете, родено от Кревса преди падането на Троя и което придружи баща си в бягството му; от това последното, което носело името Юлия, започва произходът на фамилията Юлия. Прочее този Аскан, която и да е майка му и роднините му, достоверно е син на Еней. Като виждаше бързото увеличение на населението на Лавиниум, той остави този град, цъфтящ и голям за онези времена, на майка си или на баба си, а сам основа в полите на планината Алба един нов град, разположен по дължина край полите на планината. От това разположение на града той беше наречен Алба Лонга – Дълга Алба.

            Между основаването на Лавиниум и онова на излязлата от него колония се бяха изминали близо тридесет години; и в това време тая нова държава тъй нарасна, особено след поражението на етруските, че и при смъртта на Еней, и при регентството на една жена, и при държавното ученичество на един млад наследник нито Мезент, нито неговите етруски, нито който и да е от съседните народи не мръднаха от местата си. Мирният договор постави за граница между етруските и латините река Адбула, днес наричана Тибър. Аскан бе наследен от сина си, Силвий, роден не зная по какъв случай, в горите. Той е баща на Еней Силвий, който роди Латин Силвий. Този последният основа няколко колонии; това са Старите Латини и от това време насетне на всички царе на Алба се даваше титлата Силвий. После се наследяваха от баща на син: Алба, Ати, Кани, Канет, Тиберин: този последният се удави при преминаването на река Албула, която от това време се нарече Тибър и която стана толкова славна при потомството. Тиберин остави един син, Агрипа, който го наследи и предаде отпосле трона на Ромул Силвий. Този Ромул, ударен от гръм като нашия, остави скиптъра в ръцете на Авентин. Този последният, погребан под могилата, съставляваща днес част от града Рим, ѝ даде името си. Прока, наследникът му, баща на Нумитор и Амул, предаде на Нумитор, по-голям син, древното царство на династията на Силвиите. Но насилието надви волята на бащата и почитаното право на първородния. Амул свали брат си и се качи на трона му и, поддържайки престъплението, изби всички мъжки деца на брат си. Под претекст да почете Реа Силвия, дъщеря на Амул, направи я весталка, като по този начин я осъди на вечна девственост и ѝ отне законната възможност да има челяд.

            Но угодно било на съдбата да се създаде един голям град с една толкова велика империя, която е първа след онази на боговете. Реа Силвия станала майка на две деца, било по насилие или по убеждение. Поради желанието да облагороди грешката, весталката намесила и един бог и отдала на Марс това съмнително бащинство. Но нито боговете, нито човеците можеха да прикрият майката и децата ѝ от свирепостта на царете: весталката, окована във вериги, беше хвърлена в тъмница и беше дадена заповед за хвърляне на децата в реката. По един чудноват случай, тържествен знак на божественото покровителство, придошлият Тибър изскочил извън бреговете си и се разлял във вирове, които не позволяваха да се дойде до коритото му; между това, въпреки плитчината им и тихото течение, изпълнителите на царската заповед ги мислеха за достатъчно дълбоки да удавят децата. Мислейки, че изпълняват царската поръчка, те ги предадоха на първите вълни при мястото, където днес се извисява Ромуловата смоковница. Това място било тогава обширна пустиня. Ако можем да вярваме на преданието, водите, слаби в течението си, оставили на сухо клатещата се люлка с двете деца; една преобразена вълчица, слязла от околностите на планината, се притекла на шума от плачовете им, и като им дала ненките си да бозаят, забравила така свирепостта си, щото надзорникът на царските стада я намерил, че лиже с езика си своите храненичета. Фаустул, така е наречен надзорникът, ги отнесъл у дома си и ги поверил на жена си Ларенция. Според други тази Ларенция била една проститутка, на която овчарите дали името Вълчица; така е именно произходът на това чудновато предание. Такова било раждането и възпитанието на тези деца. Едвам стигнали юношеската си възраст, омръзнал им застоялият усамотен овчарски живот; привлякло ги ловджийството в съседните околни гори. Но черпещи в своите гори сила и кураж, те не се ограничили само с лов на диви животни, те нападали крадящи разбойници и като им вземали плячката, делели си я между овчарите. Голямо число млади пастири се присъединили към техните опасни игри.

            Оттогава почна да се слави празникът Луперкал на планината Палатин, именувана по-преди Палантиум, от Палантия, град в Аркадия. Тук именно Евандър, един от аркадците, отдавна настанени в тези страни, учредил по обичая на отечеството си това тържество, в което младежите, опиянени от увлечението на една крайна радост, тичали съвсем голи в чест на Пан, покровител на стадата, и когото римляните по-късно нарекли Inuum – Инуум. Сред тези празници, чието празнуване било обявено, неочаквано били нападнати от разярени разбойници за отнемане на плячката им, Ромул се защитавал смело, но Рем бил хванат; те го предали на цар Амул, като го оклеветили. Обвинили го особено, че скитал с брата си по земите на Нумитор и там плячкосвал като в неприятелска страна с една шайка въоръжени скитници. Прочее Рем бил предаден за наказание на Нумитор. В началото Фаустул се ласкаел от надеждата, че хранениците му били от царско коляно: защото дадената царска заповед за удавянето на новородените му била известна и времето, когато ги намерил и прибрал, съответствало на това обстоятелство: но той не искал да открие тази тайна преди времето, освен ако случаят или необходимостта не го накарат да се издаде. Необходимостта дойде първа. Уплашен, той откри пред Ромул тайната на раждането му. Щастието искало Нумитор, държащ в ръцете си Рем, от своя страна да научи, че двамата братя били близнаци и че по възрастта им и по благородната им горделивост споменът за внучетата му се възобновил в сърцето му, вследствие на което му била внушена истината и той бил на път да познае Рем. И така от всички страни се повдигнало едно съзаклятия против царя. Ромул, много слаб, за да действа с явна сила, се пазел да не дойде начело на своите овчари; той им заповядал да навлязат в двореца в един уречен час и от различни пътища; там се хвърлили върху царя: Рем им дал силна помощ, предвождайки хората на Нумитор и Амул бил заклан.

            При благоприятното развитие на първото смущение Нумитор почнал да вика, че неприятелят проникнал в града, обсаждал двореца, и така отклонил младежите от Алба, като ги изпратил да завземат и защитават крепостта; после като видял идещи тържествено младите победители от двореца, той свикал събранието, напомнил покушението на брат му върху неговата личност, произхода на внучетата му, тяхното раждане, как са били откърмени, по какви признаци били познати и обявил смъртта на тиранина, като се оповестил, че той е организатор на това убийство. Младите братя се представили сред събранието начело на войската си, поздравили за цар своя чичо и увлечената тълпа му потвърдила чрез единодушни поздравления титлата и властта. Нумитор бил поставен така пак на трона на Алба. Тогава Ромул и Рем намислиха да основат един град на мястото, където ги давиха и спасиха в дните на младенчеството им. Множеството жители, като напуснаха Алба и Латиум, увеличена още от прииждащите овчари, даваха надеждата, естествено, че новият град ще затъмни Алба и Лавиниум. При тези проекти за учредяване се намеси жаждата за власт у тях кой да бъде наследник и една чудовищна борба сложи край на спора им, един по принцип доста задоволителен край. Те бяха близнаци и първенството по възраст не можеше да реши между тях нищо: тогава те предадоха на боговете покровители на тези места грижата да решат чрез знамения кой трябва да даде името си и законите на този нов град и се оттеглиха, Ромул на Палатинската планина, а Рем – на Авентин, където да очертаят границите, в пространството на които да се появят знаменията всекиму отделно.

            Първото знамение беше за Рем: явиха се шест орела: той дойде да обади това, когато Ромул беше вече видял 20 орела и всеки от двамата беше поздравен от своите с титлата цар. Едни тълкуваха правото по първенството на появяване на орлите, други - по числото им. Настъпи едно скарване, в което гневът им се изроди в кървава борба. При сбиването Рем беше ударен и падна мъртъв. Според най-разпространеното предание Рем с насмешка прескочил само с един скок преградата, която издигнал брат му Ромул, и Ромул, ужилен от гняв, го убил, викащ: „Така умира който прескочи моите стени!“. Ромул останал сам господар. Новият град приел името на основателя си.

            Според това предание основателят на Рим е бил тракиец. Много от споменатите имена на Енеевото потомство са чисто тракийски.

            Вергилий в „Енеида” така възпява шествието на Еней към бреговете на Италия: „един груб народ – gens dura – и неукротим те очаква в Латиум, който ти трябва да победиш“, (стих 730, V).

            Любопитни подробности дава Вергилий по основаването на един нов град от Еней, който се разполага в Италия като в своя страна:

            „Еней с рало тегли бразда, която ще опасва града: съдбата всекиму определи място за дом: той пожела, щото стените да са подобни на ония на Троя, а полетата подобни на ония около Илион. Троянецът Акеста се възрадва, че присъедини към властта си и тази троянска колония: той ѝ създаде форум, закони, сенат. Тогава издигнаха един храм на Венера Идийска на връх Ерик[1], съседен на звездите: най-после издигнаха един жрец и една простираща се далеко свещена курия, посветена на гроба на Анхиз. Стана деветдневно пиршество, принесоха се жертви и дарове.“, (V. стр. 755).

            Още в началото на поемата си Вергилий възпява така Еней:

            „Днес възпявам страшните битки на героя, който, изгонен от съдбата изкъм троянските брегове, пръв идва в Италия върху бреговете на Лавиниум: дълго време нещастно играло могъществото на боговете, неуморният гняв на Юнона го преследваше по суша и по морета: дълго време той страда от злощастията на войната, докато основа един град и пренесе домашните си богове в Латиум. От него произлязоха и расата на латинците, и албските сенатори, и тия издигнаха стените на гордия Рим.“, (I, 1 до 7).

            Интересно е оплакването, което насълзената Венера отправя към Юпитер, бащата на боговете:

            „О, вий, които управлявате чрез вечни заповеди боговете и човеците и които се плашат от гръмотевицата, какво ви стори моят Еней, какво престъпно извършиха троянците, та, напити от толкова гибелни нещастия, те виждат пътя си към Италия преграден отвсякъде? Един ден, казахте вие, след минаването на векове римляните, в които тече кръвта на тракиеца Тевкър, ще излязат оттам, за да шестват начело на народите; морето и цялата земя ще бъдат подчинени на владичеството им. Вие ми обещахте това: кой може, отче мой, да ви накара да измените решението си? Уви! Тази надежда ме утешаваше още от падането на Троя и нейните скръбни развалини; чаровни мечти за мен възнаграждаваха злата съдба на Елион. Но ето, че същото нещастие, настървено против тъй развълнувани хора, ги преследва още: силни господарю на боговете, кога ще сложите край на тези страдания? Антенор, избегнал оръжието на гърците, можа да проникне дори в залива на Илирия, щастливо напредна дори до дъното в царството на либурните, премина изворите на Тиман, която, падаща от планините с един голям шум, се излива през седем устия и море немилосърдно тича да полива полята със своите шумни вълни. Там той основа град Падуа, настани троянците в укрепени домове, даде името си на своя нов народ и закрепи скитническите оръжия на Елион: спокоен днес той царува при пълна тишина. А ний, ваши деца, ние, на които обещавахте величията на Олимп, ние губим нашите кораби; ние сме предадени на гнева на само на една богиня: ние сме отблъснати далеч от бреговете на Италия. Това ли е цената на нашето милосърдие? Така ли ни нареждате вие във вашето царство?“

            На тези вопли ето какво отговаря Юпитер: „Престани да се тревожиш, Китерска богиньо; съдбата си остава същата за твоите мили троянци: ти ще видиш град Ливиниум и неговите окопи, които ти са обещани: и чрез тебе хубавият Еней ще бъде издигнат до небесните жилища, но за да се успокои добре мъката на твоето сърце, ще ти кажа тайните на бъдещето си, ще открия пред теб отдавнашното съзаклятие на орисниците. Твоя син ще има в Италия една голяма война: той там ще победи свирепите народи; той ще им даде и градове и нрави; три лета ще са свидетели на царуването му в Латинум и три зими ще изминат, докато той победи ритулите. Младият Аскан, който носи днес името Юл, ще види върху трона на баща си годината да минава тридесет пъти дългия кръг на дните и ще пренесе столицата на империята от Лавиниум в Алба-Лонга, на която той с голяма мъка ще постави основите. Там ще царува през триста години расата на Хектор: най-после една дъщеря на царя на албите, една весталка, Илия, като смесва кръвта на Марс с кръвта на царете, ще роди двама близнаци. Тутакси Ромул, горският храненик на вълчицата и скитник със своя лов на дивеч, ще наследи царството на Алба, ще основе града на Марс и ще нарече римляните на своето име. Те не ще познават предели нито на величието, нито на трайността на своето могъщество; аз съм им дал едно безкрайно владичество като времето, самата Юнона, неумолимата Юнона, която уморява до днес със своите ненавистни страховити морета земята и небесата, ще се отклони от най-добрите чувства и заедно с мене ще покровителства римляните, господари на света, и народа, който носи тогата. Такава е моята воля!“, (песен I, стихове 230-275).

[1] Ерик е финикийска дума и се дава на Венера, която финикийците наричат Аста