Русия на изток, Д-р К. Г. Раковски, Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България по официални, официозни руски и други чужди източници. Издадена за първи път във Варна от книжарницата на К. Евстатиев през 1898. Препис на съвременен български език: Николай Иванов Колев, 22.11.2017, София, ISBN 978-619-90656-9-3, 166 стр., Цена 15 лв. 0.230 kg.

https://www.book.store.bg/p215173/rusia-na-iztok-d-r-k-g-rakovski.html

https://ciela.com/rusiya-na-iztok.html

http://knigabg.com/index.php?page=book&id=47134#%D0%A1%D0%82%D0%A1%D1%93%D0%A1%D0%83%D0%A0%D1%91%D0%A1%D0%8F-%D0%A0%D0%85%D0%A0%C2%B0-%D0%A0%D1%91%D0%A0%C2%B7%D0%A1%E2%80%9A%D0%A0%D1%95%D0%A0%D1%94

До Петър Велики Русия минаваше за една напълно варварска и азиатска страна. Нейното име рядко дохождаше до европейските западни кръгове. Самата Русия беше здраво затворена за нескромното европейско око, а също и Европа беше, по волята на руския цар, недостъпна за руските хора. „И на московците, казва се в едно царско разпореждане от Алексей Михайлович (1676-1682), освен на тези, които се изпращат с царски указ или за търговия с чужденците, за никаква работа не се позволява да пътуват“[1] Постоянните предложения на европейските владетели да влязат в редовни дипломатически контакти чрез нарочно изпратени посланици били отхвърляни. На подобно едно предложение от страна на Бранденбургския курфюрст, наследникът на гореспоменатия цар, Теодор Алексеевич отговорил: „Нито неговият посланик тук има работа, нито руският там - и няма нужда от особени пратеници за потвърждаване и подновявания на старо приятелство“[2]

Не е трудно да си представи човек какво вътрешно управление са предполагали подобни вътрешни отношения. Господството на татарите в Русия беше оставило незаличими следи. Руските царе приеха напълно - отчасти те бяха и по-напред такива - варварските и деспотични нрави на татарските ханове. Същото незачитане на човешката чест и живот, същата свирепост и отсъствие на културни черти, които дават на човешките отношения един по-мек, европейски образ. Нужно ли е да напомняме тук страшната фигура на Иван IV, наречен „Грозни“, който уби своя собствен син, уби още и десетки, стотици и хиляди невинни хора, между които и митрополит Филип, за да насити кръвожадната си свирепа природа?[3] Династията на Рюриковците се свърши с Теодор Борисович, но убийствата, отравянията и удушаванията продължаваха. Романовците, за да седнат на престола, трябваше да минат по труповете на Димитрий, законния наследник, по тези на Борис Годунов и сина му и по труповете на още четирима Лъжедимитриевци. Екатерина II, наречена „Велика“, тури край на династията на  Романовци - днешните Романовци са такива само по име - като задуши с ръцете на любовниците си братя Орлови, последния техен представител и своя собствен мъж Петър III. В наследника на Екатерина, от незаконното ѝ съжителство с княз Димитрий Орлов, Павел I, се прояви отново свирепия и страшен образ на Иван Грозни. Павел умря, удушен от офицерите ѝ със съучастието на своя собствен „неутешим“ син Александър I. Николай I, в когото се роди още веднъж Павел, се отрови сам, за да се спаси от позора, който го очакваше. Трябва да прибавим още, че Екатерина уби Иван Антонович, който се считаше за законния наследник на императрица Анна Ивановна, а Петър Велики премахна собствения си син, наследника Алексей. Ножът, отровата, въжето - ето атрибутите на руския престол. По френската поговорка Русия е едно самодържавие, ограничено с убийството (L’autocratie tempйrйe par l’assassinat)[4].

Но из тази група царе, които са убивали и са бивали убити, изпъква релефно фигурата на Петър Велики. Той беше, разбира се, преди всичко московски деспот и не пренебрегваше средствата на своите предшественици, но в същото време той постави на руската държава нови задачи, изпълнението на които повдигнаха Русия, ако не по вътрешното ѝ управление, то поне по външното ѝ значение до степента на първокласните европейски държави. Още повече освен нуждата, която усещаше към това, руската държава разполагаше още и със средства вътре в страната и с благоприятни условия вън, между европейските държави.

Под средства ние не разбираме парите, защото това е най-голямата липса на Русия. Повечето свои войни на Запад Русия водеше на чужди разноски. Така например за всичките си войни против Франция Русия получаваше субсидии от Англия. А във войните си на Изток всякога най-голяма пречка правителството е усещало в недостатъка на пари. То е било принудено да пуска книжни пари. Но те, като не бяха гарантирани със съответстващия металически запас, падаха по-долу от номиналната си цена. Рублите, издадени от Екатерина през 1764 г., паднаха в началото на това столетие до 25 копейки златни, т. е. четири пъти по-долу от първоначалната си стойност[5]. Това беше една от причините Екатерина да сключи мир с Портата след една четиригодишна победоносна война заедно с австрийците (1787-1791), без да постигне главната си цел – завоеванието на Цариград. Още днес, въпреки по-голямото си икономическо развитие, във финансово отношение руската държава всецяло зависи от Западна Европа, което, разбира се, сериозно спъва нейните войнствени намерения на Изток.

Но средствата, с които можеше да разполага Петър и всеки други руски цар, са малко от по друг род. Руските селяни, които до вчера, чрез крепостническия режим, бяха приравнени към домашния скот - а  днес още са безгласни и безправни политически роби - даваха на руския цар една грамадна покорна войска. Тежките  патриархални семейни условия на руския селски живот придаваха на руския войник търпеливост и физическа устойчивост срещу неудобствата и лишенията на войната - качества, които го правеха примерен и победител. В две думи: руските царе можеха да разполагат с една почти девствена военна сила. А кое, ако не силата днес – когато тъй нареченото международно право не е нищо друго освен една лицемерна маска на същата тази груба сила – решава международните въпроси?

[1] Ф. Мартенс. Современное международное право цивилизованных народов. Ст. Петербург 1887. Т. I. стр. 99.

[2] Ув. т. II. стр. 19.

[3] L. Tikhomirov, La Russie politique et Sociale, S’avine Paris, 1888 г. 166.

[4] Колокол, Избранные статьи А. И. Герцена (1857-1869). Женева 1887. стр. 637.

[5] Heeren. Manuel Historique du Systиme politique des Etats de l‘Europe. Bruxelles 1834 III, b. 86.

Други книги на този издател:

https://www.book.store.bg/c/p-l/m-3547/guta-n.html

https://ciela.com/publisher/guta-n.html

https://m.helikon.bg/publisher/167796-%D0%93%D1%83%D1%82%D0%B0---%D0%9D.html

http://knigabg.com/index.php?page=publisher&id=2606

https://www.ozone.bg/books_publisher-guta-n/

http://www.bookpoint.bg/search.html?search_q=%D0%93%D0%A3%D0%A2%D0%90-%D0%9D