Хазария

Пътуването беше дълго, уморително, но безкрайно интересно. Първо навлязоха с корабите по Танаис до големия завой, който се доближаваше най-много до река Волга. Тъкмо слязоха и почнаха да разтоварват животните и инвентара, излезе един отред угри и се насочи към тях. Методий нареди да не дават никакъв знак за съпротива. Константин попита има ли някой, който да разбира иврит, гръцки или български. Тогава изпратиха един от угрите, който беше женен за българка и беше от рода на краварите. Константин го помоли да преведе на воеводата кои са, с каква мисия са и при кого отиват. Воеводата се уплаши. Да стане причина за война с хазари или волжки българи, това неговият господар нямаше да му прости. Уважението, с което преводачът се отнасяше към тези хора, го зарази и той ги запита имат ли нужда от нещо – той би им продал коне. Методий съобрази:

- Ние имаме достатъчно коне и катъри, но дали срещу заплащане, дружината не би ни пазила, докато стигнем до Волга?

          Ледът се стопи. Сделката беше направена. Оттам пътуваха до Волга с коне и катъри все покрай множество езера. По пътя Константин все намираше да говори с угрите. Видя, че това е наречие на тюрките, които от време на време идваха по търговия в Галати. Малкото любопитно дете се прояви и този път в него и той запомни доста неща от угорското наречие.

На Волга ги посрещнаха българи. Константин беше впечатлен от тази огромна и величествена река, от огромната търговска флота, която поддържаше България на Волга. Виждаха охраната на корабите, войници, облечени изцяло в желязо, на които казваха богатури – „турени от бога“ да защитават. Правеха силно впечатление уменията на българите да обработват желязо. Много от стоките идваха от Казан, който беше много далеч на север по Волга. На Волга се договориха с български търговци и те поведоха големия кораб по Волга като по море. Разливите в делтата бяха най-плодородната градина, която някога бяха виждали. Моряците ловяха разнообразни риби, които Константин и Методий не познаваха. Най-вкусната от тях беше ксист, или българска риба, както я наричаха всички. Тя вместо кости имаше хрущял и, приготвена на пара, от нея се ядеше всичко. На самото устие към кораба се доближиха хазарски лодки с митничари. Те провериха товара на търговците, които не бяха българи, натовариха десятъка на своите лодки и на раздяла пожелаха на плащащите да продадат добре стоката си. Спускането към Дербент трая колкото пътуването от Томи до Крим.

          Методий си водеше през цялото време записки за всичко видяно и за делата на Константин, които се готвеше да издаде в 8 части. По разказите на Балаша и на Константин за посещението в Багдат Методий вече беше съставил пътепис. Този пътепис се преписваше и четеше с голям интерес във Византия.

          Берзития[1] беше впечатляваща страна. Мощни реки се спускаха от Кавказ към Каспия и захранваха плодородни равнини край морето, в които растеше всичко. Ливадите бяха пълни с добитък. Константин се сети, че в самаритянските книги пишеше, че рай не значи нищо друго, освен оградена с масивна ограда градина и че такава огромна градина е имало в една от кавказките долини, в близост на която извират четирите велики кавказки реки.

На пристанището на Дербент ги посрещнаха арийци от охраната на кагана, предадоха им поздрави от него и им предоставиха красива крайбрежна къща, в която да живеят. Прислугата стовари имуществото им директно от кораба в пристана на къщата. Арийците им предадоха предложението на хагана да си починат една седмица и след това на Сабат да се срещнат в двореца.

В уречения ден Константин и Методий се отправиха с няколко конни товара подаръци към двореца. Бяха се събрали всичките седем стратези: двама от тях бяха арийци - мюсюлмани, двама - българи, двама – християни и един славянин за русите и другите езичници. Присъстваха и главите на съответните църкви в хаганата и доста придворни. Личеше, че търговската държава на хазарите има огромни приходи, всичко беше по византийски изтънчено, но по ориенталски разточително. Методий предаде приветствия и благопожелания от императрица Теодора до Манесех и изключително красивата му съпруга Серах и разтвори донесените от слугите подаръци. Манесех учтиво прегледа всичко, зарадва се на един дамаски меч с богата златна украса и, от своя страна, даде знак на ковчежника си. Той махна с ръка и прислугата донесе подаръци за Теодора. Манесех си разбираше от „службата“. Имаше великолепни български кожи от собол, златотъкани копринени дрехи, много тъкани от Согдиана и огърлици, които със сигурност щяха да разтопят сърцето на всяка жена, но най-вече това на Теодора. След като тази част приключи, Манесех слезе от престола си, доближи се на три крачки от Константин и запита на иврит:

- Кажи ми, Философе, какъв е твоят сан, та да те поставим на съответното място според сана ти?

Константин изправи гордо глава, погледна първо Методий, след това Манесех и каза ясно и разбрано на модерен иврит.

- Имах дядо, много велик и богат, който седеше близо до царя. Но когато доброволно отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде в чужда земя, обедня и там ме роди. Аз потърсих предишната си прадядовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук[2].

Константин повтори тези три изречения и на български за българи и козари. Знаеше, че и поляните на служба ще го разберат. Манесех беше много добре информиран за произхода на братята. Та нали по времето на бягството на дядо им, великия ювиги Телеркан, принцеса във Византия беше хазарката Ирина, дъщерята на хаган Вирхор, а при втория си брак дядо им също се ожени за хазарка в Цариград. Така че братята, макар и не кръвни роднини на хазарски владетели, би следвало да се чувстват близки на тях.

- Уместно и право говориш, гостенино! – каза ведро Манесех и ги покани като царски внуци да седнат до него.

Възгласи на одобрение се разнесоха из залата.

Преди да седнат, Църхо извади 8 книги и ги подаде на Манесех:

- Кагане, това е еврейска граматика в 8 части на български, записана с буквите на Урфил. Тя би помогнала на твоите българи да изучават правилен иврит.

Манесех беше трогнат от това, че този универсален учен се чувстваше задължен на таланта си и съдействаше не само за образоване на своите, но и на други народи.

Интересно, мислеше си Методий, той знаеше много добре какво е завист и като отличен администратор я разпознаваше мигновено у хората. Но нито в Багдатската мисия, нито в Херсонес, нито тук виждаше и сянка на завист в присъстващите. Виждаше само дълбоко преклонение пред уменията и знанията на Църхо. Тази слава се разстилаше пред Църхо като килим, преди той да е стъпил на него.

Ястията бяха пищни. Имаше месо от младо печено диво магаре, което беше много вкусно. Имаше всякакви риби. Но най-впечатляващи бяха пъпеши и дини от най-различни сортове. Методий разбра, че сортовете в Балканска България бяга пренесени от Берзития.

        Манесех запита по време на пиршеството:

- Освен християнството има и други, далеч по-стари религии. Философе, кажи ми, защо толкова хора прегърнаха християнството?

- Владетелю, в християнството също има много нещо от древните учения на тракийците. Орфей проповядваше преди Троянската война братство и любов между хората. Тракийците запазиха неговото учение чрез философите си и бяха най-подготвени да приемат християнството. Нищо не възниква от нищо! Но в правилата за ежедневието християнството регулира много взаимоотно-шения по разумен начин.

- Добре, нека разгледаме въпроса за многоженството. Защо християнството допуска само една жена за цял живот?

- В миналото се е случвало да отиде голяма част от мъжкото население на един народ на война и да не се върне. Тогава жените остават много повече от мъжете и многоженството е било своеобразна форма да се издържат жените. Даже са възниквали народи само от жени. Спомнете си как сарматските момчета се изпожениха за амазонките. Но с възникването на наемни армии тия неща се промениха. Народът работи и плаща данъци, с които се водят войните. Многоженството, където и да е все още обичай, в действителност се практикува от богатите, защото бедните нямат средства да издържат повече гърла. Ако много жени са само наложници, то обществото се лишава от съществена част работна сила и интелект. Ти забелязал ли си защо българите са силни от векове – защото при тях жените работят и воюват наред с мъжете си. При мъж с много жени има много наследници и човек и богат да е, като раздели имота си, децата му почват да живеят по-бедно от ония деца от семейства с една жена. Ако пък го наследи само най-старият, останалите стават роби и оттам започват бунтове и убийства, защото и те се смятат за законни наследници на баща си. Освен това Исус ни нарежда да уважаваме жена си не само когато е млада и хубава, а и когато остарее и погрознее, защото тя е дарила най-добрата част от живота си на мъжа и неговите деца, а не да я изоставим за по-млада на стари години. Човек, като обиди близък, пък и когото и да е, сам си черни душата и престава да живее добър живот, носейки този грях.

Един от присъстващите мюсюлмански учени подхвърли:

- Че какво значение има за вас грехът, след като свещениците след изповед ви пръскат две капки вода по челото и грехът е опростен?

Константин в такива случаи запазваше пълно самообладание. Никога в дискусия не използваше лични нападки и изразяваше винаги уважение към събеседника си:

- Свещениците нямат право да опростяват тежки грехове, драги ми кади – затова си има „страшния съд“, пред който се изправя душата на умрелия. За тежки грехове тя бива обречена на вечни мъки в ада. В Константинопол един даровит художник на име Методий изрисува на външната стена на една църква много сцени от страшния съд, за да напомня на хората да живеят праведно. Сега на много места, особено в България, му подражават. А в ежедневието всички хора грешат понякога. Затова нашият Бог проповядва прошката. Тя се измолва с покаяние не само в църквата, а и между християните. Тук става дума за това, че общество, в което всеки таи безкрайна злоба в душата си за дребни несправедливости, се изражда и става враждебно за всички. Прошката дава възможност да се започне отново, пък и много хора могат да се поучат от грешката и да се подобрят. Помисли си, свещенико, майката не прощава ли на децата си? В много правни системи има и давност, след която за дребни провинения не се търси отговорност. Така че изповедта прочиства психологията на хората, а даващият прошка дава възможност на сгрешилия да стане по-добър и по такъв начин даващият прошка се доближава до Бога. И българите нехристияни имат празника, на който се иска прошка от близките. А що се отнася до владетелите, то великодушието би следвало да бъде най-великата им добродетел. Когато владетелят победи народ, който не по своя воля е тръгнал да воюва срещу него, той трябва да прости греха на войниците и да създаде оная търпимост, в която да се организира новият им живот.

Един пищно облечен равин запита:

- Кажи ми, Философе, Йехова, нашият бог, не е ли по-стар от всички богове и не е ли всемогъщ?

Константин се усмихна дружелюбно и спокойно каза:

- Двадесет и два века преди Христа покровител на Вавилон е бог Мардук. Той очевидно е „малко“ по-стар от Йехова.

След което направи пауза, като търсеше най-деликатния израз, и каза:

- Ако Йехова беше всемогъщ, защо евреите нямат държава, а са пръснати по целия свят?

Равинът не посмя да каже, че Хазария е еврейска държава, тъй като евреите макар и управляващи, бяха малцина. За Константин не беше трудно да се досети какво мисли равинът и добави:

- Ето, сега еврейски род заслужи с доблестта си да управлява Хазария, но тя далеч не е държава само на евреите.

Одобрителни възгласи се разнесоха в залата и знатните гости споделяха възхищението си от умните и умерени отговори на този изключителен човек. През целия прием Константин и Методий беседваха с много от поканените. Получиха много покани за посещение в домовете на стратези, търговци и свещеници. За разлика от Халифата, в Хазария имаше истинска толерантност към религиите. През останалите дни на седмицата около 200 души помолиха Философа да ги кръсти и той отново молеше Методий да извърши ритуалите. На прощалния прием по знак на хагана ковчежникът донесе много дарове. Тогава Константин му каза:

- Господарю, даровете ти са ценни и ние сме ти много благодарни за тях, но ако вместо тях би освободил християнските пленници да се върнат с нас, благодарността ни ще е двойна. Християнските пленници са ми по-скъпи от всички дарове.

Хаганът беше свикнал при него да идват хора за лични облаги, а този млад философ, се отказваше доброволно от наградата си, за да даде свобода на пленените християни. Той не само проповядваше християнството, но и го практикуваше в най-интелигентната му и милосърдна форма. Хаганът нареди да се съберат 200 души и да му ги предадат.

На раздяла хаганът му предаде писмо до императрица Теодора, в което между другото се казваше: „Ти, господарке, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери, че християнската вяра е свята. Като се убедихме, че тя е истинската вяра, ние наредихме всички да се покръстят доброволно, като се надяваме и ние да направим същото. Всички ние сме приятели на твоето царство и сме готови да ти служим, където поискаш….“

Върнаха се по същия път. Най-радостни бяха завръщащите се пленници. Голяма част от тях бяха от черноморските градове колонии на Византия и те фактически се връщаха по домовете си. Архиепископът на Херсон беше безкрайно радостен да ги види и отслужи през първата неделя тържествена благодарствена служба. Вечерта поканиха братята на прощална вечеря, понеже те желаеха веднага да се отправят към Цариград. Най-голямото разочарование за архиепископ Йоан беше, че братята щяха да вземата мощите на свети Климент със себе си.

Понеже търговският обмен между Херсон и Цариград беше много интензивен, вестта за завръщането на братята беше дошла, преди те да са тръгнали. Най-голямото предстоящо събитие беше, че те щяха да донесат мощите на свети Климент. Патриарх Игнатий I нареди да се извършат необходимите приготовление за най-тържествено посрещане на братята и мощите. В деня, в който дойде съобщение за пристигането на кораба им, хорът на Хагия София начело с патриарха се отправи към пристана срещу Галата с песни. Носеха хоругви и икони. Градът и най-вече българското му население се стичаше да види какво става и мълвата се разнесе толкова бързо, че се наложи градоуправителят на Цариград да изкара войници за защита на реда. Процесията към Хагия София беше внушителна: начело патриархът, след него двамата братя и свитата им, след тях хорът, който непрекъснато пееше, след тях се нижеше безкрайна върволица от хора, които се надяваха да преживеят службата в храма. В храма Методий си спомни как понякога самият император Теофил дирижираше хора лично. Теофил дори приживе беше съставил един псалм, който хорът също изпълни. Теодора, Варда и свитите им, с целия им блясък, бяха на обширния първи балкон вляво от входа. Те вежливо кимнаха на братята, когато те погледнаха към тях.

          Поставиха мощите в храма. Това се разчу по цялата империя и започна да приижда един поток от поклонници, който щеше да продължи до 861.

          Имаше и официална аудиенция, на която Методий връчи на Теодора писмата и подаръците на хазарския хаган. Всички любопитстваха за подробности от мисията и братята разказваха увлекателно. Когато Кирил предаде на патриарха преписите от ивритската граматика на български, за да се съхраняват в библиотеката, патриархът извика един от слугите си и му каза нещо. След известно време слугата донесе една древна скъпоценна ритуална чаша с надпис, който досега никой не можеше да разчете. Константин я погледна и, макар да изглеждаше много изморен, лицето му се озари от светлина.

- Това е езикът на старите самаритяни – каза той.

Константин прочете надписа и го преведе, след което пресметна нещо и каза:

- От този надпис научаваме, че от 12-та година на Соломоновото царуване до Рождество Христово има 909 години. Нека си спомним, че роденият в Илирик Бели цар, който вие записвате на гръцки като Велизариус и който беше най-великият пълководец на Юстиниан, докара от Картаген вандалското съкровище в Цариград, а в него се е намирало и съкровището на Ерусалим, заграбено от Титус. Сигурно тази чаша е била сред тези предмети.

Игнатий I ликуваше.

[1] Съвременен Дагестан

[2]