Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.11.2022 14:14 - Слухът за русите синеоки кумани се оказа силно преувеличен
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 5450 Коментари: 5 Гласове:
5

Последна промяна: 13.09.2023 17:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 „ ... и Кумани, рекше Половци же исходят из  пустынѣ...”, Нестор, „Начална руска летопис”

Историята е съхранила достатъчно обективна информация за номадския азиатски народ на куманите. Заедно с другите два сродни му народа – печенеги и узи, куманите са незаобиколим фактор в средновековната история на Източна Европа, в т.ч.  далеч не само на България, но и на страни като Украйна, Русия, Сърбия, Молдова, Румъния и Унгария. Благодарение на съхранената информация от хроники, археологически разкопки и  запазени артефакти от различен характер, днес ние знаем повече отвсякога за езика, бита, нравите, погребалните обреди и военната стратегия на номадите-тюрки. За съжаление поради трудно обясними с едно изречение причини,  въпроса за расовия облик на куманите не е сред тях. Той продължава да бъде обвит в мъглата на неясни предположения и заблуди, достигащи до откровени глупости и смея да кажа – манифестирани като пропагандни и политически спекулации. Пред нас стои нелеката, но приятна научна задача да го изясним по ясен и недвусмислен начин, както за обикновения, неизкушен от изкуството на Клио читател, така и за „учените болгари” с тежки дипломи и академични титли. Бих казал, че днес българският читател има възможност да чете на роден език едни от най-добрите научни изследвания, писани въобще за куманите.

Краткия преглед на масовите информационни справочници за куманите от рода на уикипедия показва твърде голяма разлика в научната им и познавателна стойност. Английската версия е  обемна и съдържа есенциалните сведения за куманите, в т.ч. и всички хипотези за етимологияна на наименованието и отбелязва дори нерешения проблем с външния вид на номадите, предмет на това изследване. Руската версия почти по нищо не се различава от английската, освен вероято по количеството пропагандно-политически клишета в полза на руския шовинизъм. На фона на безспорния факт, че т.н. Второ българско царство е основано от хора с кумански произход, българската версия подозрително се оказва най-скъпернически написаната: включва съвсем кратка и безлична информация, но за сметка на това  съдържаща откровено неверни и заблуждаващи данни (например дразнещото сетивата твърдение, че куманите нахлуват в Европа през X век, а в действителност те се появяват на европейски терен през втората половина на XI век;   тезата, че „...Заселилите се кумани по българските земи постепенно са претопени от местното население” е достойна да се впише в списъка с най-оригиналните и глуповати  кандидатстудентски бисери). За жалост и двете най-ценни научни изследвания на български език за куманите  на проф. Валери Стоянов не са посочени за ползвани източници в българската версия на уикипедия. Имам предвид двата капитални труда на  В. Стоянов – „История на изучаването на Codex Cumanicus. Кумано-печенежки антропоними в България през ХV век” (1997, 2000, разширен вариант- 2021), по мое скромно мнение най-доброто четиво по въпроса за историята на изследванията върху Кодекс Куманикус, както и „Куманология. Опити за реконструкция”, 2006. В името на обективността трябва да отбележа, че дори и такъв високо ерудиран учен като проф. Стоянов е оставил въпроса за расовия облик на куманите в общия кюп с няколкото работни хипотези, без да се произнесе по същество за неговото окончателно изясняване. На читателите, които ползват английски език, бих препоръчал също научното изследване, посветено на връзката на куманите с българската история, авторство на унгарския тюрколог проф. Ищван Васари „Кумани и татари. Ориенталска армия на предосманските Балкани, 1186–1365” (I. Vбsбry: Cumans and Tatars. Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1186–1365. Cambridge University Press: Cambridge, 2005). Куманологията прави качествен скок в своето развитие през 60-70-те години на миналия век, когато с нея започват да се занимават не толкова академични тюрколози, колкото учени, чиито матерен език е тюркския. Особено ценен е приноса на етническия казах, който по образавание дори не е историк - Олжас Сулейманов „Аз и я. Книга благонамеренного читателя”, 1975 Алма Ата (руски език). Тук ще вмъкна едно чистосърдечно признание - именно книгата на О. Сулейманов ме вдъхнови да започна това изследване. И за още по-голяма жалост трябва да установя, че научните прозрения на автора не са отбелязани в  нито една версия на уикипедия.

 

 

Русо гладно няма

Разказвайки в края на IV век за разпространението на християнството сред гетите, св. Йероним е оставил следното известие: „Хуните учат псалтира и топлят скитския студ с топлината на вярата: златорусата и русата гетска  войска е обкръжена с църковни палатки. Те  може би за това се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра“. Едва ли може да се намери здравомислещ  човек, който да не разбере от текста, че по времето на св. Йероним сред гетите, наречени още „готи”, русия или риж генотип е бил преобладаващ.  Сред стотиците римо-католически, ромейски, унгарски, руски, полски, български,  персийски и китайски източници, създадени след близо тривековните контакти на мигриращите номади с населението на Югоизточна Европа, Персия и Китай,  подобен текст за кумани, печенеги и узи не съществува в материалния свят. Мнозина европейски, персийски и арабски пътешественици  (Ибн Фадлан, персийския аноним Худуд ал Алам,  Гийом де Рубрук, Джовани дел Плано Карпини и мн.др. ), които през Х - XIII век не само бродят през огромните пространства на Евразия, населявани от въпросните номади, но и живеят достатъчно дълго сред тях, също не са забелязали наличието на  синеоки блондини. А това, което установяват и имат добрината да го запишат е точно обратното. Ще се спра на Ибн Фадлан, фамозния автор на известния пътепис до Волга, натрапен ни впоследствие от пантюркистки среди с фалшифицирано заглавие „Пътешествие до Волжска България”, където разбира се никакви волжки българи не са живели, не живеят и едва ли ще живеят някога. Преди да стигне през 922 г. до местните туземци-тюрки, наричини в действителност  „пълхар”, наименование изкривено от характерния  руския логопедически дефект „болгари”, на арабския пътешественик се наложило да мине през земите на тюрките-номади узи, печенеги и башкири, да живее известно време сред тях, поради което ги е поопознал от твърде интимна дистанция. Интересуващата ни информация е от главата „Тюрки и неараби”: „Когато успяхме да ги преминем, се озовахме при племето на тюрките, известни още с името Ал-Гузия. Те са чергари, жилищата им са дървени или плъстени - рядко се заседяват. Постоянно пътуват. Домовете им са разхвърляни тук и там, в зависимост от това, къде ще успеят да подвият крак. Положението им е окаяно, достойно за съжаление. Могат да се оприличат единствено с лутащи се магарета, непочитащи ни най-малко Аллаха, не се допитват въобще до разума си, тях  нищо не може да ги респектира, но се отнасят с най-голямо уважение към възрастните, дори ги наричат "стопанин и глава на семейството... Пристигнахме след всичко това при печенезите и ето те спряха при вода, наподобяваща море и неподвижна. Печенезите са силно изявени брюнети с напълно обръснати бради, и са по-бедни в сравнение с гузите. Виждал съм гузи, притежаващи по десет хиляди коне и сто хиляди овце. Най-често овцете пасат по снега, като го разбиват с копитата си за да търсят трева. Ако не намерят такава, ядат сняг и от това прибавят доста към теглото си, опашките им се влачат по земята. А през лятото, когато пасат трева, слабеят."  И така, печенезите били „силно изявени брюнети”. Извадени от контекста, думите се отличават със своята относителност, тъй като липсва конкретно сравнение на „силно изявените брюнети” с някакъв познат на читателя предмет или генотип. За нас обаче в случая е важно не само известието, че печенезите не са блондини. За нас е още по-важна расовата принадлежност на автора на описанието – дали е рус славянин или, както в случая – възмургав арабин. Предполагам също, че Ибн Фадлан е типичен арабин, който не притежава бяла кожа на скандинавец и руса коса на синеок гет. В прав текст Фадлан всъщност казва, че печенегите не само са „силно изявени брюнети”, но са още по-тъмни от него, арабина. А ние разполагама със свидетелство, че той, може би именно  в качеството си на арабин от Средния Изток, който не вижда всеки ден около себи си чаровни блондинки, се  възхищава на руските търговци, които  среща в околността на т.н. град Болгар:  „Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на р. Атил. Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми - с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси, с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън. Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях.” Свидетелствата на Ибн Фадлан са особено ценни и с това, че той не описва конкретни лица от етническите групи; той описва техните преобладаващи расови особености. Така би изглеждало описанието, което  ни е особено  необходимо за доказване на тезата, че куманите са силно изявени блондини. За нас е важен също така факта, че тази хипотеза се основава най-вече на руското наименование на куманите – „половци” около което си заслужава да се фокусираме нататък. Ако „силно изразените блондини” – русите – са дали описанието на куманите под влияние на неотразимото впечатление от  външния им вид, това би означавало  куманите да са изглеждали като извънземни ангелоподобни същества, излъчващи своя вътрешна светлина. Някой може да възрази с право, че в своя пътепис Ибн Фадлан е описал печенеги, узи, башкири и псевдоволжски българи (т.е. местните туземци „атълча пълфар”, които впрочем също са от групата „ярко изразени брюнети”), но де факто не е описал куманите.

Ласло IV Кун (куманина) е крал на Унгария от 1272 до 1290. Майка му е куманка от сой – Елизабета, дъщеря на знаменития Котян хан от рода Тертероба. Ласло Куманина е недалечен братовчед на нашия цар Георги I Тертер (1280-1292), също куманин от рода на Котян хан. Семейството на Тертер идва в България, след убийството на Котян в Унгария през 1241. В унгарския вариант на уикипедия  https://hu.wikipedia.org/wiki/IV._L%C3%A1szl%C3%B3_magyar_kir%C3%A1ly

могат да се видят две цветни миниатюри от хроника, съставена през 1358 г. – едната представлява  портрет на Ласло Куманина, другата – сцена на убийството на краля от заговорници-кумани. Читателите могат да видят как изглежда един полукуманин с 50% куманска кръв в най-добрия случай, тъй като не е ясно, дали в гените  на майката няма руски дял: унгарския крал е с характерната за епохата куманска корона, която се различава драстично от тази на предшественика му Бела IV; куманската корона не скрива типичните прави черни коси и тесни издължени монголоидни очи; цвета на кожата не е на „ярко изразен брюнет”, а на „много ярко изразен брюнет”; краля има редки женствени мустачки и едва личаща си пубертетска брадица; читателя с по-буйна фантазия може да си представи как би изглеждал владетеля, ако не беше полукуманин. На втората миниатюра с убития крал са изобразени и убийците му – двама кумани в характерното им пъстроцетно облекло и шапки, чиито расови белези съвпадат с тези на жертвата. За мен обаче най-впечатляваща е една миниатюра от средновековна хроника от XIV век, в момента съхраняваща се във Виена, чиито съпътстващ текст гласи „Крал св. Ласло I се бори срещу кумани”. На преден план има сцена с борбата на св. Ласло, облечен в желязна броня, който се бори срещу куманин. Двете лица на борците са долепени едно до друго и зрителят се убеждава в расовата разлика между тях: куманина е „ярко изразен брюнет”, с азиатски черти на лицето и широки скули, редки мустаци и дълги прави черни коси.

Между Днепър и Волга куманите са ни оставили впечатляващо културно наследство –  каменни скулптурни монументи, наричани в Украйна и Русия „каменные бабы”. Те са били част от религиозно-поминалния им бит и езически вярвания. Въпреки масовото им унищоване като езически паметници,  след приемане на исляма за религия през XIV – XV век, до днес са оцелели около 2000 монумента. Височината им варира между 1 и 4 метра. Антропоморфните фигури са както мъжки, така и женски. Голяма част от тях имат анонимни лица, т.е. лицата са лишени от очи, уши, вежди, нос и уста. Вероятно тези детайли са добавяни от куманите чрез допълнително рисуване с бои. Разбира се, лицата представят разнообразни расови типове. Ала преобладаващия брой „баби”, които притежават  всички антропоморфни белези на лицето, носят ясно изразени признаци на монголоидност: широки лица, високи скули, тесни присвити очи, малък нос. За щастие в съвременна Унгария, в областта Куншаг все още живеят наследници на куманите и макар и рядко, 800 години след идването им в Унгария през 1240 г. все още се срещат индивиди с типичните азиатски расови белези. На този адрес https://www.theapricity.com/forum/showthread.php?172579-CUMAN-MINORITY-VIDEO-from-KUNS%C1G-(Cumania)-region-of-Hungary/page5

могат да се видят фотографии от началото на XX век на наследници на средновековните  кумани, които на фотографиите дори носят почти непроменени характерни кумански шапки от онази епоха. Куманските каменни монументи и фотографиите на наследниците на куманите от Унгария всъщност поставят точка в спора за това, как са изглеждали външно куманите. Но всъщност нашето историографско разследване едва сега навлиза в своята същност. Защото трябва да отговори на още няколко твърде важни въпроси.

 

 

Руските соколи на княз Игор срещу куманските лебеди

През средновековието азиатските номади са познати с множество имена. И това не е някакво специално дискриминационно отношение към тях. В споменатия по-горе текст на св. Йероним, гетите са получили още две синонимни общи названия – скити и хуни. Наименованието „печенег” пък е руска корупция на оригиналното име „баджанак”, дължащо се на известния им логопедически дефект, който например е изкривил по подобен начин оригиналното име на туземците край Атил  „атъл пълхар” на „волжкий болгар”. Характерното гръцко фъфлене пък е докарало името „баджанак” до „патсинак”. Но това е общо взето по-малкия проблем – историците лесно се ориентират че „баджанак-печенег-патсинак” е едно и също име. През XI и XII век обаче кумани, печенеги и узи са наричани с анахронистични имена, използвани още в късната античност, при това едновременно от един и същ автор с широкото географско име „скити”; куманите са наричани „мизи”, печенегите - „савромати”, узите – „гети”,  а маджарите – „даки”. Тук нещата се случват по доста сложен начин и историка трябва да приложи специални усилия, за да разбере какво всъщност е искал да каже хрониста. В това отношение текста на Анна Комнина от „Алексиада”, описващ събития от 1048 г. е отлична илюстрация и шампион по обърканост: „Вождовете на даките (маджарите) не искали да съблюдават повече договорите, които имали отдавна с ромеите, но вероломно го нарушили. Когато това станало известно на савроматите (печенегите), които били наричани мизийци от древните и те не пожелали да мируват в своите граници, дотогава те обитавали земите, които Истър отдела от границите на империята. Причината за тяхното преселение била непримиримата вражда против тях от страна на гетите (узите), които били съседи на даките и грабели савроматите.” Извън посочените анахронизми, ромейските и римокатолически извори споменават едно и също име - „кумани”; в руските то основно е „половци”, но също така „половчани”(Слово о полку Игореве) и „полокци”; в унгарските – „кун”; в източните -  китайски и персийски – „дещи къпчак”. Опитите на някои учени да включат в списъка на европейските наименования на куманите на сърбохърватската дума „Plavi”, която означава „синьо” с цел  да се докаже, че куманите са били синеоки е манипулация и измама., думата няма никаква връзка с руското наименование „половци”. Източноазиатското име е непознато на европейците и обратно – европейските са непознати на източните Затова изключвам „дещи къпчак/кипчак” от оборот, но пояснявам превода на думите, който ще се окаже с особена важност за изследването – „степта на къпчаците”. Степта е домът, бизнеса и живота на номада. Да си спомним  сведението на Ибн Фадлан за онзи заможен гузин, който притежавал 10000 коня и 100000 овце. Тези стада не могат да се отгледат в пустинята, тъй като имам обосновано предположение, че пясъка не е твърде питателен и калоричен. В пустинята може да си отледате половин камила и да речем едно магаре. Но не повече. Това го уточнявам изрично, тъй като в една от по-късните версии за светлокожите кумани тежко изплува и думата „кум”, т.е. пясък. Всъщност е нормално да започнем този анализ със самонаименованието на самите номади – куман. Думата има две възможни съставки и два варианта за нейното разделяне: 1) кум-ан или  2) ку-ман. Първият вариант „кум – ан” е насочен към думата „кум” – пясък, ерго с хипотезата, че куманите имали блед пясъчен тен, в най-лошия случай – такъв бил цвета на техните коне, твърдение, което ако не беше трагично щеше да бъде комично. Ако приемем за разглеждане тази версия, въпреки уточнението, че пясъка в пустината не е подходящ за едромащабно пасищно животновъдство, трябва да се опитаме да обясним какво би означавала втората съставка на  думата - сричката „ан”. Уви, в тюркските езици „ан” не означава нещо определено или по-точно предмет, вещ или описателна харатеристика, която е свързана с „пясъка”. Преминавам към втория вариант – „ку-ман”. Дори и днес в повечето тюркски езици, а те не са един или два, „ку” означава „лебед”: „...В планината Алтай, в номадските места на куманския род, има няколко реки под името Кумандъ (т.е. Куманска). Старите руски жители в Алтай наричат тези реки Лебедови, а тюркоезичните жители на този район - лебедци. Вероятно думите "ку ман" са етимологизирани като "куман". „Ку” - на много тюркски езици означава лебед. „Ман”   участва в сложни лексеми на южнотюркските езици в значението на "човек". (за сравнение: Turkman = тюркски човек ). Най-вероятно формата е заимствана от индоевропейските езици. Възможно е описателният термин "казак" да е довел до появата на етнонима "кумани", който става едно от самоназванията на племената, включени в кипчакската федерация. Под това име византийците са познавали половците. ... Да, и руските хронисти понякога поставяха знак за равенство между тези етноними - "Кумане рекше половци". Така че метафората "Половци - гъски - лебеди", струва ми се, не е случайна...” (Олжас Сулейманов, 1975). Тезата на Сулейманов е пределно ясна – някога, преди около 15 века в района на планината Алтай са живяли тюркски номадски родове, които са имали за тотем лебеда. Тази група е запазила родовото си име и с него е станала известна на азиатския номадски свят. Сулейманов, който е филолог с тюркски майчин език, писател, литературовед и журналист натрил носа на руско-съветските „слависти” и макар почти случайно  прави  откритието, че наименованието „куман” е тясно свързано с думата „лебед”. Той е един от най-сериозните съвременни лингвистични анализатори на древноруския литературен паметник „Слово о полку Игореве”; де факто езика на поемата се оказва не руски, а смесен руско-кумански език. Поемата разказва за един неуспешен поход на княз Игор Светославович –  Новгород-Северски срещу половците-кумани през 1185 година. Сулейманов открива множество тюркски думи в текста и прави революция за правилния прочит и превод на съдържанието. Неизвестният автор на „Слово о полку Игореве” е използвал в сюжетната линия две основни метафорични фигури: войниците  на Игор са сравнявани със соколи, а половците (куманите) – с лебеди. Само за илюстрация ще цитирам на руски език без превод части от текста: „Но не мните, что вправду он соколов ясных, по десятку пускал на стада лебедей,... Так поднимем же взор от лебяжьего пуха ... Половчане же сразу, узнав о набеге, Уходили за Дон от незваных людей Напрямик, в бездорожье. Скрипели телеги, Плача жалобно, словно стада лебедей. Дон еще далеко .. Дремлет храброе воинство соколов ясных, Поустав от лебяжьего пуха и дел ). Откритието на Олжас Омарович обаче доказва категорично, че неизвестният автор на поемата от XIII век е знаел прекрасно значението на думата „куман”. Нещо, което в никакъв случай не може да се каже за съвременните „учени”.

                Когато около средата на XI век първите нови конни номади започнали да заемат  местата на вече познатите ни „баджанак”  и се срещнали с руските си съседи между Дон и Днепър, те вероятно  сочели с пръст към себе си, изричайки думите ”куман, куман”. След което вероятно куманите обръщали взор на  изток, произнасяйки другата тайнствена за историците дума „саръ, саръ”. На тюркски „саръ” означава „жълт”. Новото цветово значение почти довело до екстаз голям брой историци, тъй като вече разполагали с две такива думи – „кум” – пясък, т.е. светъл жълтеникав цвят и „саръ” – жълт цвят. „Следователно  - казали са си ощастливените историци – би трябвало „куман” да означава „човек със светъл жълт цвят на косите или евентуално на кожата”. В изблика на този ентусиазъм обаче съвсем им убягнал въпроса, защото в единия случай куманите използвали прилагателното име „жълт”, а в другия случай – съществителното – „пясък”. Нов изблик на ентусиазъм пламнал, когато някой се сетил да провери, какво означава руското наименование „половец”. Двете руски наименования – „половец” и „половчан” се състоят от един корен – „полов” и две наставки с еднакво значение на принадлежност към дадена територия или група „ец” и „чан”, първата е сходна с тази в българския език (русенец, софиянец, украинец), а втората също има близко българско подобие (московчан, киевчан, пловдичанин). Следователно усилията на академичната мисъл  трябвало да се насочат към корена „полов”. Еврика! Оказало се, че едното прилагателно име пасва много на мерака на учените - „половый (ой)”, което означава  – „1.палевый, цвет спелого зерна”  „бледожълт, цвят на зряло зърно”;  „ 2. беловатый с желтым отливом; буланый” – „белезникав с жълт оттенък; елда” (Словарь русского языка XI–XVII века, том 16, стр. 234 , Академия наук СССР, Институт русского языка, 1990 г.). Този път капанът около тайнственото хлъзгаво-изплъзващо се име „куман” щракнал победоносно. Вече било ясно като изказване на Любен Дилов-син в кулоарите на парламента, че руското наименованието на куманите вероятно доказва  арийския им расов екстериор: руси коси, бяла кожа и да речем – сини очи. Ако повярва на  това заключение на „учените”,  читателя  би следвало да има нагласите, че огромни територии между средното течение на Волга, Каспийско море и езерото Байкал се обитават от море белокожи синеоки блондини. Същото би било, ако човек има очаквания, че Екваториална Африка  е обитавана от руси синеоки негри. Но учените се успокоили от факта, че в  една „авторитетна” китайска книга за гадания от времето на късната династия Хан (началото  на III век) се споменава за  народа „усун” и там е описан външния вид на жените усунки по следния дискриминационен начин: „с дълбоки очи , тъмни и грозни”. Но това е само песимистичната част от новината. Оптимистичната е, че 4 века по-късно в коментар към бруталното описание на грозноватите усунки от някой си Ян Шигу, вече се казвало нещо съвсем различно: „ Сред варварите в западните региони (на Китай) видът на Усун е най - необичаен. Настоящите варвари, които имат зелени очи и червена коса и приличат на маймуни  макак, са потомци на този народ”. Та именно тази генетична трансформация - от тъмни и грозни усунки до зеленооки червенокоси макаци вдъхнала умерен оптимизъм и самочувствие на учените, че  степните номади може би били късни издънки на червенокосите макакоподни същества от народа Усун. И още един факт спомогнал за увереността на учените: откритите мумии с европеидни черти и руси коси в сухите пясъци на Таримската котловина и изобщо Западен Туркестан в Китай, които са съхранени в отлично състояние. Става дума за анклав от бели и руси хора с  европейски расови черти, които са обитавали споменатите части на северозападен Китай и някой области около планината Алтай преди около 3-4000 години, чиито последни представители измрели или били претопени окончателно  от местното китайско население около I – II век сл.н.е. Но да се върнем на продължението на историята с руското наименование „половец”. За целта разгръщаме все същия Речник на руския език от XI-XVII век, но този път на стр. 187, където намираме думата „полъ – низина, основа, ниска повърхност на нещо”. След което продължаваме още малко нататък,   на стр. 204  откриваме думата „поле” – 1. Плоско открито място, равнина, земя;  Polonia – Полша, получила името от поле „Poloniam a Polle, quod est planicies occupasse”  – „завзеха Полша, получила името си от думата „поле”, което значи равнина”. Нашите две нови руски думи и особено втората с примера за наименованието на Полония от „поле” (с преход от корена„поле” към „поло”) изведнъж накланят научните везни в съвсем обратна посока –  името „половец” идва от полето, равнината, тревистата степ. В тази връзка следва да си припомним източното наименование на куманите -  „дещи къпчак” – степта на къпчаците; да не забравим и текста на Нестор от „Начална руска летопис”: „ ... и Кумани, рекше Половци же исходят из  пустынѣ...”; и разбира се не на последно място  сензационния прочит от гения Сулейманов на „Слово о полку Игореве”, от което става ясно, че русите прекрасно са знаели през XIII век, че „куман” означава „лебединец”, а не бледожълто русоляво макакоподобно същество.

                Ред е да се спрем на другото тюркско наименование на куманите -  „саръ”, което означава „жълт”.  „Летописецът пише в 1096 г.,  „половци рекше: сарини есми”, т. е. наричали себе си „саръ”. Първоначално историците били доста зашеметени, защото изтълкували текста, че куманите се рекламирали като синове на библейската Сара, твърде странни думи, казани от екстремни езичници –тенгристи (Юрий Евстигнеев, 2014 Кыпчаки / половцы / куманы и их потомки: к проблеме этнической преемственности). Впоследствие грешката с библейската Сара била поправена и останал само варианта на жълтия цвят. За второто име „саръ”  се  очертавали два варианта - или че е ново допълващо наименование към „куман” или  че се отнася за друго сродно къпчатско племе. Впрочем някои учени започнали да се замислят, защо след като куманите имали точна и ясна дума за жълт цвят – „саръ”, се налагало да бъдат наричани от русите с косвена и доста отвлечена дума като „половец” – т.е. чрез  цвят на слама и зряло зърно? Това дало ясен сигнал на хората със здрав разум, че нещо с цветните названия не е в ред. Юрий Евстигнеев пише за една интересна констатация на тюрколозите – името „саръ”, освен с къпчаките е свързано и с  други народи и дава пример с текст на арабския автор Шараф ал Марзави (1056-1124) : „Пътникът, отиващ в Китай на разстояние половин месец път от Санджу, достига до грута на саръ, която е известна по името на техния главатар, който се нарича Басмъл. Те са дошли по тези места, бягайки от исляма, страхувайки се от обрязването”.

                За българската народна геолокация не съм чел специализирано научно изследване и следващите редове са мои оригинални бележки по въпроса. Ако човек разгледа от непосредствена близост  река Бели Лом ще установи, че водата никак не е бяла на цвят и по нищо не се различава от тази в река Черни Лом, а и там, ако реката не тече в близост до предприятие от сферата на химическата индустрия, водата не е черна. Същото е валидно и за водите на Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм и т.н. Българската народна геолокация изразява с белия и черния цвят левите или десни съставни притоци на реките: Бели Лом е десен, а Черни Лом – ляв; изразено чрез двете главни посоки на света – Бели Лом е западния, Черни Лом е източния приток. С други думи нашата народна геолокация е зависима от изгрева и залеза на слънцето: когато изгрява от изток, то първо осветява десния, източен приток и затова той е означен с бял цвят; обратното е валидно за левия, западен приток, който остава спрямо изгряващото слънце  в тъмната част. Не съм запознат кога и как е възникнала българската народна геолокация, но на Балканите освен в България се среща и в Албания и може би само защото реките Бели и Черни Дрин са наименовани по македонска езикова норма - Бели и Црни Дрин. Цветна геолокация за реките, при това с двата цвята – черен и бял -  се среща също и в Азия.  Тюркската народна геолокация е по-сложна от българската и по-различна от монголската. Тя съдържа 4 цвята, според главните посоки на света: „кара - черен” – север, „къзъл - червен” – юг, „ак - бял” – запад, „гьок - син” – изток. В съчинението  „За управлението на империята” дори имп. Константин Багренородни съвсем бегло и косвено намеква за геолокацията на тюрките (печенегите), споменавайки Черна (Тъмна) България ( очевидно става дума за  псевдоволжка България, която не е обитавана от някакви черни българи, а просто според  геолокацията се намира на север, където нощта е относително дълга, а денят кратък и тъмен). Оказва се обаче, че тюркската геолокация е още по-сложна, тъй като освен четирите посоки на света има и център, който се означава точно с жълтия цвят и думата „саръ” ( Юрий Евстигнеев, 2014). Така жълтият цвят като вариант за обясняване на името „кумани” окончателно отива в небитието. С уточняващата дума „саръ” куманите са искали да обяснят на русите, че те идват от средата на техния тюркски свят в Евразия.

                Унгарското наименование на куманите „кун” и до днес е нерешен проблем за по-голямата част от куманолозите. Преобладаващата част от тях е склонна да приеме, че „куните” са обособен отделен род или племе, част от групата на куманите. Думата е съвсем непозната на тюрколозите, а макар и близка няма нищо общо с  вече познатата ни  „кум” – пясък. На първо четене, през 1978 г. съветския тюрколог Добродомов   прави пробив в схващането и установява, че наименованието „кун” далеч не е унгарски патент: „През 1029 г. Абу Рейхан Мухаммад ибн Ахмед ал Бируни (973-1048 г.), намирайки се на служба в двора на султан Махмуд Газневи, споменава в съчинението си „Тафхиме” неизвестните дотогава на мюсюлманския свят куни и техните съседи – каи.” (Ю.Евстигнеев, 2014). Истинския научен пробив относно името „кун” обаче прави вече споменатия казахски литературовед  Олжас Сулейманов. „Правда рѹсьска”, или  „Правда рускаа” е сборник с правни норми на т.н. княжество Киевска Рус, де факто най-стария руски юридически кодекс. Най –ранните му части са свързани с управлението на княз Ярослав Мъдри (1019 - 1054). Изучавайки пространната му редакция – четена и изследвана преди това от стотици учени, Сулейманов открива следния текст, съставен в канцеларията на княз Ярослав малко преди смъртта му през 1054 г., с цел да се внесе промяна в наказателния закон: „... отложиша убиение за голову, но кунами ся выкупати, а ино все яко же Ярославъ судилъ, тако же и сынове его установиша”. Заявена е целта на обсъжданата промяна: отмяна в княжеството на правната норма „кръвна мъст” и преход към новата норма. Древнотюркската дума „Кун” означава глоба за извършено престъпление.” (О.Сулейманов, 1975). За съжаление това е всичко, което Сулейманов е казал по въпроса за замяната на института „кръвна мъст” с новата цивилизационна форма за решаване на споровете чрез парична компенсация . Това обстоятелство, както и близостта между „кун” и две особено близки руски думи „куна” и „ куница” ме провокираха да допълня тезата на автора. За целта се налага отново да прибегна до помощта на Словарь русского языка XI-XVII, 1990, т.8, стр. 120, където за думата „куна”  е посочено следното значение: „1. куница,животно от семейство котки; 2. кожа от куница 3. натурална единица за парично възмездяване; 4. Дребна парична единица, равна на 1/25 от гривната; пари въобще”. Пределно ясно е, че дотук значението на думата „куна” не влиза в контекста на Сулейманов. Но на стр. 121 е посочено съчетанието от две думи „до кунь”. Това вече е нещо друго – има пълно съотвествие между унгарското име за куман – „кун” и „кунь” от съчетанието. Обяснението е, че израза означава „до изплащането, до изкупуването”. Още по интересно сведение намираме на стр. 122, където за думата „куница” е записано следното: „3. Род данъчни задължения или вид задължения в полза на архиепископа или княза”. Така вече и аз съм убеден вътрешно, че тезата на Сулейманов, базирана на текста за допълване на правния кодекс е вярна по същество – руската дума „кунъ” означава както плащане, така и задължения за плащане на щета или вреда на друг човек или неговото неволно убийство.

Кой, кога и с каква цел изобрети легендата за русите синеоки кумани

                До средата на XIX век такъв проблем със синеоките централноазиатски блондини не би могъл да съществува за нормални хора със здрав разум. Просто защото учените не биха могли да си представят, че конните номади на Средна Азия могат да изглеждат масово по друг начин, освен като брюнети с тъмни прави коси, кафяв цвят на очите, които са леко скосени и може би с малко или повече изразена монголоидност на лицето. Дългогодишните ми занимания с природна фотография са ме срещали с доста необичайни изключения сред биологичното разнообразие, резултат от капризите на генетиката, при това  върху една скромна по размер площ, каквато е на Природен парк „Русенски Лом”: черна лисица, черна катерица, бяло домашно врабче; мой колега има прекрасна фотографии на бяла селска лястовица и черна, меланистична форма на усойница. Това са изключения, които потвърждават правилото или нормата. Описанието на един или дори на няколко синеоки руси кумани все още не означава, че това е характерна антропологична особеност. Ето защо, когато вече бях завършил изследването, в мен се породи едно силно любопитство да разбера кога се е появил този казус в историческата наука. И не бях особено изненадан да установя, че пръв е установил особения външен вид на куманите “руския” учен – Арист Аристович Куник, всъщност германец с рождено име Ernst-Eduard Kunick. Куник, чието фамилно име по ирония на съдбата е почти идентично с унгарското име на куманите е завършил история в Германия и почти веднага след това заминава в Русия, за да служи с новото си руско име на Руската империя като историк. Куник е само един от многото германски специалисти (Шльоцер, Мюлер и др.), които още от времето на императрица Екатерина II са наети да поразчистят от неудобни и компрометиращи моменти историята на една страна с велики амбиции и скромно минало и да я направят по-атрактивна за международен  експорт и вътрешна консумация. Едно от мазните петна върху дрехата на руската история е тюркския (кумани, монголи, татари) произход на руската аристокрация. Историците от първата вълна (Шльоцер, Милер), са свършили доста работа по излъскване на имиджа, но определено не всичко и на империята са и били необходими хора като Куник, които да продължат работата, осигурявайки приемственост към следващото поколение хигиенисти. По отношение на кумано-татарската генеалогия на руските князе знам за един трагикомичен случай с киевския княз Юрий Долгоруки, набеден че е основател на Москва.  На княз Долгорукий така  е променена биографията, че от неговия живот му се губят поне 10 години. Целта на тази гимнастика е да не излезе на бял свят факта,  че е роден от майка-куманка – трета съпруга на баща му княз Владимир II Мономах. Същото е валидно например  за един от символите на руската империя и православие и патрон на патриаршеската катедрала на България – Александър Невски – полукуманин, майка му е дъщеря на известния Котян хан; всъщност по линия на Котян хан от рода Тертероба Александър Невски е близък братовчед до нашия цар Георги I Тертер и първи братовчед на унгарски крал Ласло IV Кун. Шампион по куманско-златноординска кръв  сред руските управляващи аристократи  обаче е цар Борис Годунов, който е 100% казански татарин и няма нито една руска клетка в тялото си. Въпреки положените усилия от първата вълна германски чистачи на история, не всички петна били годни за почистване. Подобно на Юрий Долгоруки, биографията на Александър Невски била фризирана, парфюмирана, гримирана с фалшив героизъм и слава от първата до последната буква, с изключение на куманския му произход и служебна зависимост от Бату хан. Около средата на XIX век набиращата сила, мощ и скорост панславистка идея в Русия се сблъскала челно с нелицеприятните куманско-татаро-монголски родословия на руската аристокрация, които не можели да бъдат коригирани по старата технология. На изпълнители от сорта на Куник била възложена поръчката да  „облагороди” куманския генотип, като му придаде външен вид на арийски славяни: бяла кожа, руса коса и сини очи. Още през 1875 г. Куник публично изложил схващането си, че наименованието „половци” произлиза от  прилагателното „полтв[ой]“ (блед, жълтобял, жълтеникав) и се отнася към расовия облик на куманите. През 1888 той издава и монографията си „Печенеги, Торки, Половцы”. От този момент схващането на Куник започнало да преобладава в проучванията на ХХ век (Валери Стоянов,  2005  „Половци - кумани - кипчаки или как се съвместява несъразмеримото”). През 1910 г. авторитетния учен Йозеф Маркварт с впечатляващо лекомислие и наивност се съгласява с тенденциозно преднамереното схващане на Куник. На рибарската кука на Куник-Маркварт се хващат дори двама именити български учени – Петър Мутафчиев и Стефан Младенов, според който куманите  били не само руси, но вече  и „сини“ (синеоки), каквито впрочем уж били и узите  и гагаузите (< gцk uz ‘сини узи’). Приемствеността между политиката на Руската империя и Съветския съюз е добре известна публична тайна. По времето на големия учен-хуманист Йосиф Сталин през 1935 г. на бял свят се появява още едно култово „научно” изследване за куманите, което представлява своеобразна кулминация в налагане на тезата-менте за русите синеоки белокожи номади -  монографията на Дмитрий Расовский  „Происхождение половцев”. Спиралата на научната глупост се развивала с такава скорост, че за обикновения потребител на науката история Централна Азия би следвало да бъде обявена  за  регион № 1 на синеоките блондини в света. Руската имперска, а сетне и съветско-болшевишката пропаганда вече с чиста съвест можела да представя на публиката едно от своите рекламни лица Александър Невски като рус синеок ариец с черти на холивудска знаменитост.

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
5



1. gardener - С риск да опошля темата, която е отлична, поне според мен,
04.11.2022 14:59
ще предложа и един друг способ да се стане "рус" или до някъде светлокос и съвсем леко да се "избели" кожата, ако си роден в Африка или Азия. Този метод и до днес се упражнява в Африка, до скоро и в Афганските планини, преди откриването на каната. Използващите го си мият косите и лицата с урина на крави, коне и овце. Така косите им изсветляват до руси и рижи, а лицата им побеляват. Предполагам, че савроматите/кумани и т.н. също са упражнявали този "занаят", присъщ на първобитните "култури", знам ли. Това го предлагам като една възможност за природно изсветляване на космите, а не като ненаучен опит за проява на някакви "знания" по темата, каквито и нямам.
цитирай
2. dobrodan - Все пак въпросът остава дискусионен.
05.11.2022 11:03
Фолбан, Валлани, Вальве
В германских языках половцы назывались Фолбан, Валлани или Вальве - все производные от протогерманского корня * falwa- означает «бледный» (>английский «пар»). В немецком отчете Адама Бременского и в Матфея Эдесского половцы упоминаются как «Светловолосые».Википедия site:wiki5

Армянский историк Матфей Эдесский (умер в 1144 г.) также упоминал половцев, используя имя &#967;arte&#353;, что означает «белокурый», «бледный», «светлый».Википедия site:wiki5

Цялата статия - https://wiki5.ru/wiki/Cumans

Това ти го пиша не с цел спор.
Просто подавам допълнителна информация.

Поздравления за тематиката напоследък :).
цитирай
3. leonleonovpom2 - "Константин Багренородни ...
06.11.2022 20:11
"Константин Багренородни съвсем бегло и косвено намеква за геолокацията на тюрките (печенегите), споменавайки Черна (Тъмна) България ( очевидно става дума за псевдоволжка"
Тук не става ли дума за Велика България, а не Северна?
По това време ,в тези райони са сарацините, както се наричат арабите и на техния език Кара означава не черен, а велик!
цитирай
4. harta - Нали си давате сметка,
11.11.2022 00:39
колко чакъл е прехвърлил автора за да напише това? Да намери няколко златинки. Всъщност това е работата на ИСТОРИКА. Златото, като най-тежко е на дъното - отгоре е мръсната пяна - измислената, пренаписана и фалшифицирана по понятни причини история.
Поздравления за iliyanv, че вкарва наука в този сайт.

Днес паричната единица на Хърватия се нарича „куна”, което може би има някаква връзка със значението: "натурална единица за парично възмездяване", в цитирания Словарь русского языка, XI-XVII, 1990.
цитирай
5. prado - Бегай бързо оттука - рискуваш тежко главоболие
08.12.2022 16:13
leonleonovpom2 написа:
"Константин Багренородни съвсем бегло и косвено намеква за геолокацията на тюрките (печенегите), споменавайки Черна (Тъмна) България ( очевидно става дума за псевдоволжка"
Тук не става ли дума за Велика България, а не Северна?
По това време ,в тези райони са сарацините, както се наричат арабите и на техния език Кара означава не черен, а велик!

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 350794
Постинги: 69
Коментари: 440
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031