Извадка от романа: Стон и Величие, роман, 2017, Николай Иванов Колев, ISBN 978-619-90656-3-1, София, 256 стр.

https://www.book.store.bg/p201502/ston-i-velichie-nikolaj-ivanov-kolev.html

https://www.ciela.com/ston-i-velichie.html

http://knigabg.com/index.php?page=book&id=45580#%D0%A1%D0%83%D0%A1%E2%80%9A%D0%A0%D1%95%D0%A0%D0%85-%D0%A0%D1%91-%D0%A0%D0%86%D0%A0%C2%B5%D0%A0%C2%BB%D0%A0%D1%91%D0%A1%E2%80%A1%D0%A0%D1%91%D0%A0%C2%B5

https://m.helikon.bg/211934-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D0%BD-%D0%B8-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%B5.html

Зимата на 1877-ма се случи страшно студена. На втория ден от пристигането на първия батальон от 24-та дивизия на Св. Никола от 1 074 войници 425 заболяха от измръзване на носа, краката, ушите и ръцете. През първите дни на м. декември измръзванията взеха страшни размери: на 10 декември един от полковете дава 1 717 измръзнали, а останали здрави в строя са само 1 084 войници. Независимо от студа и големите виелици в Балкана за големите размери на измръзванията допринесоха твърде много и тесните обувки на войниците от тази дивизия.

Черквите се пълнеха с богомолци, пред входа под артиката и вътре в нея всякога имаше на носилки трупове на войници за опело. Над мъртъвците свещениците четяха молитви, а старите жени палеха свещи и се молеха.

Цялата околност на Габрово се покри с коптори на бежанци и войскови части, защото къщите не можеха да поберат всички. Училищата бяха затворени от септември, помещенията им се използваха за болници и казарми.

В Априловската гимназия докараха в тежко състояние младия руски лекар Иван Янчич. Прие го Тота, дъщерята на бай Венко. Тя беше завършила девическото училище в Габрово и от три години беше учителка в него. Иван беше в безсъзнание. Краката му бяха жестоко премръзнали. Събуди се в рая. В стаята беше топло, топло… Над него беше наведено едно същество с бяла манта и с такива сини очи! Боже, какви очи! В тях имаше жълти, зелени и кафяви нишки, бяха дълбоки, сякаш потъваше в млечния път на вселената… Тота също се смути, като видя сините очи на този толкова рус руснак… В тях се четеше добрина и съчувствие, макар че от съчувствие имаше нужда той, а не тя… След като пи топъл липов чай и се наяде до насита, Иван дойде на себе си за първи път от много дни насам.

-        Ти как се казваш?

-        Тодора, а ти?

-        Иван. Може ли да ми отвиеш краката или това, което е останало от тях?

Тота ги отви, Иван се надигна и се ужаси.

-        С мене е свършено!

-        Защо, Иванушка, ще те излекуваме, ще видиш- топлата ѝ ръка стискаше неговата и някаква живителна топлина го сгряваше.

-        Аз съм лекар Теодоша, аз съм лекар и знам как завършват такива работи…

Иван почна да ѝ дава напътствия как да постъпва с раните му. След това се информира за съседите си и ѝ даваше напътствия как да ги лекува. Тота почувства страхотно желание да следва медицина. Информира се как би могло това да стане в Русия. Вечерта говори с баща си, а той:

-        Тотке, че ти като видиш капка кръв, припадаш… Могат ли тези нежни ръце да режат човешко месо…, може ли твоята нежна душа да издържи ежедневно на стоновете на болните…

Преди да излезе, в баща ѝ заговори габровецът и той и подвикна шеговито:

-        Пък ако и да учиш медицина, учи за зъболекар. Човек има едно сърце и 32 зъба.

Сутринта Тота влезе в стаята на Иван и отвори за малко широко прозорците. След това на улицата се чу шум. Докарваха нови болни, между които и един офицер, с когото донесоха и една китара. Имаха само едно свободно легло в стаята на починал вчера, който откараха в църквата за опело. Останалите настаниха на постели в коридора. Иван се събуди от нахлулия свеж въздух и като видя Тота и новия офицер, я помоли да му подаде китарата. Взе я, беше седемструнна, стара изработка, протрита от употреба, но с чуден тон. Иван я настрои, вгледа се в очите на Тотка  и започна съвсем тихо:

Милая моя,

ты услышь меня,

под окном стою я,

я с гитарою.

Руснаците се повдигнаха и в миг на четири гласа запяха припева

Ты гляди на меня,

хоть один только раз,

ярче майского дня,

чудной блеск в твоих глаз…

Хората на улицата се спираха… и се отнасяха в оная далечна, необятна и тайнствена Русия, която беше дошла да им донесе лелеяната пет века свобода и от която беше дошло това красиво четиригласие, което не бяха чували… Чистият въздух отнасяше песента надалече… Една сотня казаци тъкмо преди припева достигна до гимназията,… стотникът вдигна ръка и всички утихнаха. Даже конете не пърхаха заслушани…  Двама от тежко болните в стаята изпратиха неусетно за другите последния си дъх с усмивка на уста… в тази далечна за тях България. Тотка затвори прозореца и приседна на леглото на Иван. Беше развълнувана от песента, която очевидно беше за нея. Сподели със сподавен глас с него думите на баща си, а той ѝ призна, че и той иска да специализира хирургия.

-        Иванушка, а не може ли заедно да учим в Русия…

Иван протегна ръцете си и тя се притисна към гърдите му. Двете сърца тупаха в такт, тактът на влюбени сърца, свързани завинаги…

            …Краката на Иван почерняха и трябваше да бъдат ампутирани. Липсата на хирурзи обаче доведе дотам, че възпалението се разпространи по цялото му тяло и той притихна в ръцете на Тота Венкова. Погребаха го в габровските гробища. Тота твърдо реши, след войната да отиде в Русия  да учи медицина, както мечтаеха заедно с Иван Янчич[1].

[1] Със стипендия на Девическото училище в Габрово Тота Венкова завършва медицина в Русия. Завръщайки в България, тя поставя паметник на гроба на Янчич, на който и днес четем: „Няма по-голяма любов от тази да положиш живота си за своите другари“. На 23.12.1921 г. в София, д-р Венкова почива, като завещава на санаториума в Искрец, който носел нейното име, 500 000 лв., с които да се обзаведе павилион за деца, болни от туберкулоза. Заветът на д-р Венкова бе изпълнен. Д-р Сергей Трейман свидетелствал през 1940 г. като лекар в санаториума, че портретът на дарителката и съответен надпис на павилиона са съществували. На Габровското девическо училище тя завеща 500 000 лв., с които средства бе построено през 1949 г. в местността "Топлешка поляна" детско летовище, до 1990 г. Климатическо училище "Д-р Тота Венкова". Днес сградата е развалина. Д-р Тота Венкова не забравя и Софийския университет, на който дарява 40 000 лв. Днес окръжната болница в Габрово носи нейното име.