Евгений Утин, руски военен кореспондент на руско турската война от 1877-1878 година  за отношенията между руснаците “освободители” и “освободените” българи:
“- Знам, че „братушките” не могат да ме понасят – каза ми един началник на окръг, когато обхождахме владението му и спирахме в селата – но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е – двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх!
– Чакайте, – възразих му аз – нагайката е твърде глупаво средство, за да бъде спечелено приятелството на българите.
– Нека ви направя за седмица шеф на кааза и ще видите може ли човек да се справи без нагайка. Всеки ден ще ви трябват двеста-триста! Не познавате българите, а колкото до тяхното разположение – Бог да им е на помощ, но на нас защо ни е?
– Забравяте, че сме дошли да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!
– Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!”
Българите безпрекословно изпълняваха заповеди, но на лицата им не можеше да прочете нито задоволство, нито радост. Бяха убедени, че ако турците са ги били произволно, така ги бият и руснаците.
 
Описвам как едно длъжностно лице от гражданското управление така, донякъде оригинално, се отнася към своите задължения само защото то не е нещо изключително, отличаващо се от всичко останало. Напротив, ако нещо ме поразяваше, то беше водещата роля на нагайката. Примерът е заразителен и употребата на нагайка бързо минаваше от един на друг. За съжаление, тя получи право на гражданство и кой ли не злоупотребяваше с това оригинално цивилизационно средство! Българите очевидно не бяха особено доволни от такова управление, наред с всичките беди и страшни жертви на войната. Между другото, и това, понякога зле прикрито недоволство, служеше като източник на обвиненията за неблагодарност.
Всичко, което се случва в сферата на гражданското управление в България, – казваха ми противниците на княз Черкаски – изобщо не е ново, всичко донякъде е продължение на извършеното от него в полското царство. По същия начин и там повечето длъжности бяха в ръцете на военни, свикнали да действат решително и сурово. Строгостта се е запазила и явно не е така лесно да се откачиш от нея. Тя дори те принуждава да забравиш различния начин на действие.
Тук се прилага система на действие, според която в един прекрасен ден за началник на окръг или дори за губернатор се назначава човек, който вижда в нагайката най-добро средство за управление, а от друга страна, се отнася високомерно и сурово с българите, които идват, за да му благодарят. Днес тези хора подозират цяла партия, партията „Млада България”, за политически неблагонадеждна и я обвиняват в едва ли не революционни провокации. Утре ще отстранят от обществена дейност българин, само защото той мечтае за самостоятелен политически живот, за свободно, неограничавано от настойничество развитие на родината си. Този начин на действие едва ли ще осигури на Русия трайна любов и беззаветна преданост от страна на българите.” 

Четиво за идиоти, вярващи, че дядо иван ни е освободил.